Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.

— Ето. Познато ли ти е?

Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето — сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.

По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.

— О, не може да бъде.

— Да. — Бразил се размърда на седалката. — Точно така.

— И да не би да е тук, откакто…

— Да, в общи линии.

Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.

Гласът ме стресна, докато се изправях.

— Е, той ли е това?

Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.

Пристъпих напред до Бразил. Заех същата поза като стареца — с отпуснати до бедрата ръце като оръжия, които могат да потрябват всеки момент. Спокойно го погледнах в очите.

— Да, аз съм.

Погледът му сякаш трепна надолу, но не беше това. Просто ме оглеждаше от глава до пети. За момент настана мълчание.

— Разговарял ли си с нея?

— Да. — Гласът ми поомекна. Погрешно бях изтълкувал напрежението му. Не беше враждебност. — Разговарях с нея.

Вътрешността на кораба се оказа изненадващо просторна и светла. Обикновено в бойните кораби от този тип е страшна теснотия, но Сосеки Кои бе имал предостатъчно време да промени това. Вътрешните прегради бяха свалени, а на места липсваха части от горната палуба, създавайки петметрови кладенци. Слънцето нахлуваше през малкото илюминатори и отворените горни люкове, другаде лъчите му се процеждаха през пукнатини в бронята, може би оставени от сражение или пък нарочно прорязани. Буйна растителност, засадена във висящи кошници, изпълваше тия открити места и се виеше нагоре по оголените опорни греди на корпуса. На места илуминиевата облицовка беше грижливо подменена, другаде отдавна тънеше в мрак. Някъде тихо бълбукаше вода по камъчета, припявайки кротко на прибоя отвън.

Кои ни настани на дебела рогозка около ниска масичка за гости в един от осветените кладенци. Със старомодна церемониалност ни поднесе обяд от корабния киберготвач, който, явно, все още работеше съвсем нормално. Освен печеното месо и паничките с варена юфка имаше чай от белотрев и плодове от растенията над нас — повивни сливи и дълги нанизи кошутски гроздовинки. Бразил се нахвърли върху храната с ентусиазма на човек, прекарващ по цял ден във водата. Аз хапвах по малко, колкото да проявя любезност. Гроздовинките обаче се оказаха удивително вкусни. Домакинът подчертано се въздържа от въпроси, докато приключим с обяда.

Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.

— Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.

— Аз… — Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. — Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…

Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.

Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.

Не, ти не би се разсмял.

Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…

Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.

Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.

Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.

— Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?

— Да. — Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. — Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.