Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.

— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.

Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.

— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.

— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.

— Добре.

— Вярвам ти — повтори той.

После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.

Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.

Споменът ме обгърна.

В бараката…

— Ти. Помогни ми. Помогни ми!

Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.

— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

— Силви, ти не си…

Ръката й плъзва от моята към лицето ми.

— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?

Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.

— Силви, чуй ме…

— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…

— Силви.

— Да, името ти е Силиви.

— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.

— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…

Гласът й секва, очите й се откъсват от моите. Опитва да се измъкне от спалния чувал. Лакътят й се хлъзга по гладката подплата и тя залита към мен. Протягам ръце и те изведнъж се изпълват с топло, мускулесто тяло. Юмрукът, който стегнах, когато тя заговори, сега инстинктивно се разтваря и мозъчните приставки изтракват на пода. Дланта ми опира в изпъната плът. Косата й се раздвижва, плъзва по шията ми и аз усещам нейния мирис, аромата на топлина и женска пот, бликащ от разтворения спален чувал. Нещо отново трепва из слабините ми и тя навярно също го усеща, защото издава глух, гърлен стон, притискайки устни до гърлото ми. По-надолу в тесния чувал краката й се размърдват нетърпеливо, после се разтварят пред ръката ми, която слиза надолу по ханша и хлътва между бедрата. Преди да осъзная какво върша, вече я галя и тя е влажна под пръстите ми.

— Да — излита задавено от гърлото й. — Да, така. Там.

Този път, когато размърдва крака, надига се цялото тяло от кръста нагоре, а бедрата й се разтварят, доколкото им позволява спалният чувал. Пръстите ми потъват в нея, а тя ахва тихичко, отпуска прегръдката около шията ми и ме поглежда така, сякаш току-що съм я пробол с нож. Пръстите й се впиват в рамото ми. Описвам вътре в нея бавни, овални движения и усещам как бедрата й се размърдват в протест срещу мудния ритъм. Дъхът й излита през устните ускорен и накъсан.

— Ти си истински — отронва тя. — О, истински си.

И ето че нейните ръце плъзват по мен, пръстите й се борят със закопчалките на якето, галят бързо нарастващата издутина на слабините ми, стискат ме за челюстта. Тя сякаш сама не знае какво да прави с тялото, което докосва, и аз бавно осъзнавам, че докато безвъзвратно потъва в пропастта на своя оргазъм, тя се мъчи да изтласка все по-бързо през устните си едно и също твърдение: истински си, истински си, мамка ти, истински си, нали, ти си истински, о, истински, да, мръснико, да, да, истински си, мамка ти, истински…

Гласът й засяда на гърлото заедно с дъха и тя се сгъва почти на две от силата на избухналото усещане. Обвива се около мен като дългите, смъртоносни ленти на дивия белотрев отвъд рифа Хирата, бедрата й стягат ръката с всичка сила, тялото й се сгъва върху гърдите и рамото ми. Нямам представа откъде, но знам, че е отворила очи и гледа към отсрещния край на бараката.

— Името ми е Надя Макита — тихо изрича тя.

И отново по костите ми сякаш пробягва електрически ток. Както в момента, когато ме сграбчи за ръката — само че този път заради името. В главата ми някакъв глас почва да нарежда автоматично: не е възможно, не е възможно, не е…