Гимнастикът Тибул се измъкна от „Площада на звездата“ през отвора.

Конете се уплашиха от изстрелите и внезапната тъмнина.

Екипажът на доктора едва не се катурна. Коларят рязко зави и закара доктора по един околен път.

По такъв начин, преживял един необикновен ден и една необикновена нощ, доктор Гаспар Арнери се върна най-сетне в къщи. Неговата икономка, леля Ганимед, го посрещна на входа. Тя беше много развълнувана. И наистина: доктора го нямаше толкова дълго време! Леля Ганимед пляскаше с ръце, ахкаше, клатеше глава:

— Ами къде ви са очилата? Счупиха ли се? Ах, докторе, докторе! Ами къде ви е пелерината? Загубихте ли я? Ах, ах…

— Лельо Ганимед, аз освен това си счупих двата тока…

— Ах, какво нещастие!

— Днес се случи още по-тежко нещастие, лельо Ганимед: оръжейният майстор Просперо падна в плен. Туриха го в желязна клетка.

Леля Ганимед не знаеше нищо за онова, което беше станало през деня. Тя слушаше топовната стрелба, виждаше зарята над къщите. Съседката й беше разправила, че сто дърводелци строят на „Площада на съда“ ешафоди за бунтовниците.

— Стана ми много страшно. Затворих капаците и реших нийде да не излизам. Обедът изстина, вечерята изстина, а вас все ви няма… — добави тя.

Нощта свърши… Докторът се приготви да си легне.

Между стоте науки, които изучаваше, беше историята. Докторът имаше голяма книга с кожена подвързия. В тази книга той записваше своите разсъждения за важните събития.

— Трябва да бъда редовен — рече докторът, като вдигна пръст.

И въпреки умората докторът взе своята кожена книга, седна до масата и почна да записва:

„Занаятчии, рудокопачи, матроси, целият беден работнически народ в града се вдигна против властта на тримата шишковци. Гвардейците победиха. Оръжейният майстор Просперо е пленен, а гимнастикът Тибул избяга. Току-що на «Площада на звездата» един гвардеец застреля своя офицер. Това показва, че скоро всички войници ще се откажат да воюват против народа и да защищават тримата шишковци. Ала трябва да се страхуваме за участта на Тибул…“

В този миг докторът чу шум зад себе си. Озърна се. Там имаше камина. От камината излезе висок човек в зелена пелерина. Беше гимнастикът Тибул.

На другия ден сред „Площада на съда“ кипеше работа: дърводелците строяха десетте ешафода. Конвой от гвардейци наглеждаше работата. Дърводелците вършеха своята работа не особено охотно.

— Ние не искаме да строим ешафоди за занаятчиите и рудокопачите — негодуваха те.

— Те са наши братя.

— Те бяха готови да умрат, за да освободят всички трудещи се.

— Да мълчите! — крещеше началникът на конвоя с такъв страшен глас, че от вика му изпопадаха дъските, приготвени за строежа. — Да мълчите или ще заповядам да ви нашибат с камшици!

Още от сутринта тълпи народ от разни страни се запътиха към „Площада на съда“.

Духаше силен вятър, дигаше се прах, фирмите се клатеха и скрибуцаха, шапките отхвръкваха от главите и се търкаляха под колелата на препускащите екипажи.

На едно място поради вятъра се случи съвсем невероятно произшествие: един продавач на детски балончета беше отнесен от балончетата във въздуха.

— Ура! Ура! — викаха децата, които наблюдаваха фантастичния полет.

Те пляскаха ръце: първо, зрелището беше интересно само по себе си, второ, имаше някаква приятност за децата в неприятното положение на хвръкналия нагоре продавач на балончета. Децата винаги бяха завиждали на този продавач. Завистта е лошо чувство. Но какво да се прави! Балончетата, червени, сини, жълти, изглеждаха великолепни. Всяко дете искаше да има такова балонче. Продавачът имаше цяла купчина. Но чудеса не стават! Нито на едно момче, и на най-послушното, нито на едно момиче, и на най-внимателното, продавачът нито веднъж в живота не беше подарил нито едно балонче: ни червено, ни синьо, ни жълто.

Сега съдбата го наказваше за неговото безсърдечие. Той летеше над града, увиснал на връвчицата, за която бяха завързани балончетата. Високо в сияещото синьо небе те приличаха на вълшебен летящ грозд от разноцветни зърна.

— Помощ! — викаше продавачът, без да се надява на нищо, като риташе с крака.

На краката си той имаше сламени, твърде големи за него чехли. Докато ходеше по земята, всичко бе благополучно. За да не му се изсулят чехлите, той влачеше крака по тротоара като ленивец. А сега, когато се намери във въздуха, не можеше вече да прибегне към тази хитрост.