Сетне тя се прибираше, затваряше вратата, нареждаше въглищата и изнемогваща от топлината на огъня, още повече страдаше от досадата, която отново я обземаше. Искаше й се да слезе да побъбри със слугинята, но някакъв свян я възпираше.

Всеки ден в един и същи час учителят, с черна кадифена шапчица, отваряше капаците на къщата си и полският пазач минаваше със сабя над блузата си. Вечер и сутрин пощенските коне, наредени по три, пресичаха улицата за водопой на блатото. От време на време на вратата на някоя кръчма издрънкваше звънче и когато духаше вятър, чуваха се как скърцат на металическите си прътове двете медни легенчета на бръснаря, които му служеха за фирма. Дюкянът му беше украсен с една стара модна гравюра, залепена върху стъклото на прозореца, и с един восъчен женски бюст с жълта коса. Бръснарят също се оплакваше за неуспялото си призвание, за пропадналото си бъдеще, мечтаеше за магазин в някой голям град, като Руан например, на пристанището, близо до театъра, и по цял ден се разхождаше от кметството до църквата, мрачен и очакващ клиенти. Когато и да вдигнеше очи, госпожа Бовари го виждаше постоянно там, като часовой на пост, с кривнато над ухо фесче и в лека вълнена дреха.

Понякога следобед зад прозорците на залата се показваше мъжка глава, изгоряла от слънцето, с черни, късо подрязани бакенбарди, която бавно се усмихваше с широка, кротка усмивка, разкриваща бели зъби. Веднага почваше някакъв валс и отгоре на латерната в малко салонче танцувачи, големи колкото човешки пръст — жени с розови чалми, тиролци в жакети, маймуни във фракове, господа в къси панталони, — се въртяха, въртяха между кресла, канапета, салонни маси, умножени чрез отраженията в малки огледала, които бяха свързани в ъглите със златна хартия. Човекът въртеше дръжката, гледайки надясно, наляво и към прозорците. От време на време изплюваше към края на тротоара дълга струя тъмна плюнка, повдигаше с коляното латерната от твърдия ремък, който оболяваше рамото му; и ту тъжна и проточена, ту весела и бърза, музиката излиташе от кутията, като бръмчеше през завеската от розова коприна, закачена на изрязана с арабески медна плоча. То бяха мелодии, които се чуваха другаде — в театрите или в салоните, дето ги пееха или танцуваха под светнали полилеи, отзвуци от висшия свят, които стигаха до Ема. Несвършващи сарабанди 13 се въртяха в главата й и нейната мисъл сякаш заедно със звуците, като баядерка по цветята на килим, се люшкаше от една мечта към друга, от една скръб към друга. Когато човекът прибереше в шапката си подаянията, спускаше стара покривка от син вълнен плат, мяташе латерната на гръб и се отдалечаваше с тежки стъпки. Тя го гледаше как си отива.

Ала особено непоносими бяха за нея часовете на обедите и на вечерите в малката трапезария на партера, с печка, която димеше, с врата, която скърцаше, със стени, от които капеше, с влажни плочки на пода; струваше й се, че в чинията й поднасяха цялата горчивина на живота и от парата на вареното месо се издигаха, сякаш от дълбочината на душата й, други изпарения на блудкавост. Шарл ядеше бавно; тя схрускваше няколко лешника или отпусната на лакът, се забавляваше да драска с върха на ножа по мушамата.

Сега тя бе занемарила съвсем домакинството си и старата госпожа Бовари, която бе дошла в Тост да прекара част от великите пости, много се учуди от тая промяна. И наистина, някога тъй грижлива, внимателна, сега тя оставаше по цели дни необлечена, носеше сиви памучни чорапи, осветяваше стаята със свещ. Повтаряше, че трябвало да пестят, защото не са богати, добавяйки, че е много доволна, много щастлива, че Тост много й се харесва и други нови приказки, които затваряха устата на свекърва й. Освен това Ема не бе разположена да слуша нейните съвети; дори веднъж, когато госпожа Бовари си бе позволила да заяви, че господарите трябва да следят за вярата на слугите си, тя й отговори с такъв разгневен поглед и с такава студена усмивка, че добрата жена не спомена вече за това.

Ема ставаше мъчна по характер, капризна. Тя поръчваше отделни гозби за себе си и не ги вкусваше; един ден пиеше чисто мляко, друг — дузина чаши чай. Често упорстваше да не излиза от къщи, сетне се задушаваше, разтваряше прозорците, обличаше лека рокля. След като нахокваше слугинята, правеше й подаръци или я пращаше да се поразходи до съседките, както понякога пък хвърляше на просяците всичките сребърни пари от кесията си, макар че съвсем не беше нежна, нито особено чувствителна към чуждите страдания, както са повечето хора от селски произход, в чиито души винаги остава нещо от твърдостта на бащините мазолести ръце.

В края на февруари, в спомен на излекуването си, дядо Руо лично донесе на зетя си една великолепна пуйка и остана три дни в Тост. Тъй като Шарл беше зает с пациентите си, Ема му правеше компания. Той пушеше в стаята, плюеше върху преградката на камината, разправяше за посеви, за телета, за крави, за домашни птици и за общинския съвет; така че когато баща й си замина, тя затвори вратата с чувство на облекчение, което изненада и самата нея. Впрочем тя вече не криеше презрението си към всичко и към всички; и понякога започваше да изказва чудновати мнения, като осъждаше онова, което другите одобряваха, и одобряваше извратени и безнравствени работи, което караше мъжа й да я гледа с широко отворени очи.

Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.

Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл й предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше.

Имаше дни, когато я обземаше трескава бъбривост; след тая възбуда изведнъж идваше тъпо вцепеняване, когато оставаше, без да продума, без да мръдне. За да се съживи, тя изливаше на ръцете си цяло стъкълце одеколон.

Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.

Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит.