— Аха, пак! — каза Родолф. — Все задължения, тия думи ме съсипват! Тоя куп стари глупци във вълнени жилетки и лицемерно набожни жени с грейки и броеници непрекъснато пеят в ушите ни: „Дългът! Дългът!“ Но, дявол да го вземе, наш дълг е да чувстваме великото, да скъпим хубавото, а не да приемаме всички условности на обществото заедно с безчестията, които то ни налага.

— Да, но… Да, но… — забеляза госпожа Бовари.

— Не! Защо да декламираме против страстите? Не са ли те едничкото хубаво нещо, което съществува на земята, изворът на героизма, на въодушевлението, на поезията, на музиката, на изкуството, е една дума, на всичко?

— Но все пак трябва — каза Ема — да следваме донякъде мнението на обществото и да се подчиняваме на неговия морал.

— Да, ала то има два морала! — отвърна той. — Малкият, условният, човешкият, който постоянно се мени и който крещи толкова силно, който мърда долу по самата земя като това сборище от глупци, което виждате. А другият, вечният — той е цял около и над нас като местността, която ни обкръжава, и като синьото небе, което ни озарява.

Господин Лийовен току-що бе избърсал уста с носната си кърпичка. Той поде:

— „И какво още е потребно, господа, за да ви доказвам сега ползата от земеделието? Та кой се грижи да задоволи нашите нужди? Кой доставя необходимото за нашето съществуване? Не е ли земеделецът? Земеделецът, господа, който, засявайки с трудолюбива ръка плодоносните бразди на нивите, произвежда житото, което, стрито и направено на прах с помощта на изкусни апарати, излиза от тях под името брашно и оттук, пренесено в градовете, веднага се дава на хлебаря, който прави от него храна както за бедния, така и за богатия. Не е ли пак земеделецът, който отглежда за нашето облекло многобройните си стада в пасищата? Защото, как бихме се обличали, защото, как бихме се хранили без земеделеца? И нима, господа, е необходимо да отиваме толкова далеч, за да търсим примери? Кой не е размислял често за всичката полза, която извличаме от това скромно животно, украшение на нашите кокошарници, което дава извънредно мека възглавница за нашите легла, сочното си месо и яйца за нашата трапеза? Но ако трябва да изброяваме едно по едно разните произведения, с които добре обработената земя отрупва като щедра майка децата си, аз не бих свършил. Тук — лозе; там — ябълкови дървета за сидър; тук — рапица; оттатък — сирена; и ленът, господа, да не забравяме лена, който през последните години значително се е увеличил и към който ще призова по-специално вашето внимание.“

Но нямаше нужда да го призовава, защото всички от множеството бяха отворили уста, като че да изпият думите му. До него Тюваш слушаше с широко отворена уста; г. Дерозрей от време на време леко притваряше клепки; а по-отвъд аптекарят със сина си Наполеон между нозете свиваше ръка към ухото си, за да не изтърве нито една сричка. Останалите членове на журито клатеха бавно бради над жилетките си в знак на одобрение. Под естрадата пожарникарите почиваха, отпуснати върху щиковете си; а Бине продължаваше да стои неподвижно, с издаден навън лакът и с вдигнат нагоре връх на сабята си. Той може би чуваше, но не можеше да види нищо, защото козирката на каската слизаше чак до носа му. Помощникът му, по-малкият син на г. Тюваш, беше го надминал; защото носеше грамадна каска, която се клатушкаше на главата му и от която се подаваше крайчецът на басмената му кърпа. И свръх всичко той се усмихваше нежно, по детски, и малкото му бледо лице, по което лъщяха капки, изразяваше наслада, умора и сънливост.

Площадът, че дори и къщите бяха препълнени с народ. По всички прозорци се бяха облакътили хора, други стояха прави по вратите, а Жюстен, пред витрината на аптекаря, като че цял бе потънал в съзерцание на онова, което гледаше. Макар да бе тихо, гласът на г. Лийовен се губеше във въздуха. До хората стигаха откъслеци от фрази, пресичани тук-там от шума на столовете в тълпата; после изведнъж се чуваше, идещо някъде отзад, продължително мучене на някой вол или блеене на агнета, които се обаждаха едно на друго от ъглите на улиците. Наистина говедарите и овчарите бяха докарали животните си чак тук и от време на време те ревяха, като в същото време придръпваха с езика си някое стръкче трева, което се бе залепило на муцуната им.

Родолф се беше доближил до Ема и й каза тихо и бързо:

— Нима това съзаклятие на обществото не ви възмущава? Има ли поне едно чувство, което да не се осъжда от него? Най-благородните инстинкти, най-чистите симпатии са преследвани, клеветени и когато най-после две души се срещнат, всичко е организирано така, че да не могат да се съединят. И все пак те ще се опитват, ще разперят крила, ще се зоват една друга. О, все едно, рано или късно, след шест месеца или след десет години, те ще се съединят, ще се обикнат, защото съдбовността иска това и защото те са родени една за друга!

Сега ръцете му бяха скръстени на коленете и дигнал лице към Ема, той я гледаше отблизо втренчено. Тя различаваше в очите му малки златни лъчи, които светеха около черните зеници, и дори усещаше мириса на помадата, от която косата му лъщеше. Тогаз някакво отмаляване я обзе, спомни си оня виконт, с когото бе танцувала валс във Вобиесар и чиято брада издъхваше като тая коса мириса на ванилия и лимон; и несъзнателно тя полузатвори клепки, за да може по-добре да го вдъхва. Но като мръдна, за да се изправи на стола си, далеч, съвсем в края на кръгозора, съзря стария дилижанс „Лястовицата“, който бавно слизаше откъм Льо, влачейки след себе си като къдраво перо дълъг облак прах. Със същата тая жълта кола Леон толкова често се бе връщал при нея; и по същия този път той си бе заминал завинаги! Стори й се, че го вижда отсреща, на неговия прозорец, после всичко се размеси, минаха облаци; стори й се, че тя още се върти във валса в ръцете на виконта под светлината на полилеите и че Леон не е далеч, че ще дойде… А в същото време продължаваше да усеща главата на Родолф до себе си. Сладостта на това усещане се вмъкваше в някогашните й желания и като зрънца пясък, понесени от вятъра, те се въртяха в нежния облак от благоухание, който обгръщаше душата й. На няколко пъти тя широко разтваряше ноздрите си, за да вдиша свежестта на бръшляна около корнизите. Свали ръкавиците си, избърса ръце; после почна да си вее с носната кърпичка и през туптенето на слепите си очи чуваше мълвежа на тълпата и гласа на съветника, който четеше фразите си като молитва.

Той казваше:

— „Продължавайте! Бъдете настойчиви! Не слушайте нито внушенията на рутината, нито прибързаните съвети на смелия емпиризъм! Полагайте усилия преди всичко за подобряване на почвата, за доброто наторяване, за развитието на конските, говеждите, овчите и свинските породи. Нека тия събори бъдат за вас мирни арени, гдето онзи, който излиза от тях като победител, ще протегне ръка на победения и ще се побратимява с него с надеждата за по-добър успех! А вие, почтени служители, скромни ратаи, чийто тежък труд никое правителство до днес не е зачело, елате да получите наградите за мълчаливите си добродетели и бъдете уверени, че отсега нататък държавата е насочила очите си към вас, че тя ще уважи справедливите ви искания и ще облекчи, доколкото зависи от нея, товара на вашите тежки жертви!…“