— Шанънкомптън? Хей, не беше ли ти момичето, дето чете думите на авторката Ева Енслър в «Монолози за вагината» на представлението миналата година? — вдигна ръка Деймиън.

Лицето на Шанън се проясни.

— Да, аз бях.

— Помня ясно, защото много обичам «Монолози за вагината». Толкова е завладяваща! — развълнува се Деймиън. — И после, веднага след постановката ти… ъ… — гласът му заглъхна и той се размърда неловко.

— Аз умрях — довърши услужливо Шанънкомптън.

— Да, точно — кимна Деймиън.

— Ох, колко неприятно! — каза Джак.

Афродита въздъхна:

— Но вече не е мъртва, малоумнико.

— А това е Софи — побърза да се намеси Стиви Рей и погледна намръщено Афродита, която вече плетеше език.

Една висока брюнетка пристъпи крачка напред и ни се усмихна приятелски.

— Здрасти — каза ведро тя.

Всички помахахме с ръка и я поздравихме. Сега, когато червените хлапета се сдобиха с индивидуалност, изведнъж се почувствах много по-добре. Особено когато се уверих, че индивидуалността им не се опитва да ни изяде. Поне за момента.

— Следващият е Далас — Стиви Рей посочи към хлапето зад Венера.

Като чу името си, то подаде глава иззад русата кучка и измънка нещо, което единодушно приехме за «Здрасти». Щеше да е абсолютно незабележимо като личност, ако не беше интелигентният блясък в очите и флиртаджийската усмивка, която хвърли към Стиви Рей. Хм, помислих си веднага, дали не става нещо между тях?

— Далас е роден в Хюстън, което според нас е странно и дори объркващо — добави Стиви Рей.

Момчето сви рамене.

— Какво да ви кажа, гадна история. Татко ми каза, че с мама са ме правили в Далас, но не поисках да чуя подробностите.

— Бррр, родителски секс — изкриви устни Шоуни.

— Пълна отврат! — съгласи се Ерин.

Забелязах, че коментарът на близначките предизвика лека вълна на смях у червените хлапета и висящото във въздуха между двете групи напрежение леко спадна.

— До него е Антъни. Всички го наричат Ант*.

[* Ant (англ.) — мравка — Б. пр.]

Ант помаха непохватно с ръка за поздрав. Беше повече от очевидно защо всички го наричаха Ант. Беше от онези дребни хлапета, сигурно се сещате, дето изглеждат на десет, а всъщност са на четиринайсет и се предполага, че трябва вече да са минали пубертета. После, за да ни шокира с възможно най-големия контраст, Стиви Рей насочи пръст към следващото хлапе.

— Това е Джони Бий.

Джони Бий беше висок и як. С атлетичното си тяло и самоувереното си поведение ми напомни за Хийт.

— Здравейте — каза високо той и ни заслепи с бялата си усмивка. После инспектира с поглед близначките, които вдигнаха едновременно вежди и на свой ред го инспектираха.

— Следващата е Жерарти — най-добрата художничка, която познавам. Заловила се е да декорира част от тунелите и ви казвам, че като свърши, ще изглеждат фантастично — каза Стиви Рей и се усмихна на друга блондинка, но тя, за разлика от Венера, не беше висока и не приличаше на Барби. Беше симпатична, но косата й не беше платиненоруса, а грозна като мокра вълна. Прическата й напомняше за седемдесетте. Тя кимна притеснено. Личеше си, че се срамува.

— И последната, но не по значение, е Крамиша.

Едно чернокожо момиче се отдели от групата. Явно съм била прекалено залисана с Венера, Афродита и Стиви Рей, щом не я бях забелязала досега. Деколтето на прилепналата по тялото й яркожълта тениска беше изрязано толкова ниско, че се виждаше краят на черния дантелен сутиен. Впитите й дънки с висока талия бяха пристегнати с широк кожен колан. Ниските жълти обувки допълваха ефекта. Късата й прическа имаше геометрична форма — отзад беше вдигната високо, а отстрани краищата бяха заострени. Половината й коса беше боядисана в яркооранжево, другата беше черна.

— Искам да се разберем отсега. Не споделям леглото си с никого — заяви наперено Крамиша. Изглеждаше едновременно отегчена и леко ядосана.

— Крамиша, казвала съм ти милион пъти, не прави проблем без причина — смъмри я Стиви Рей.

— Просто искам всеки да е наясно — отвърна Крамиша.

— Добре, наясно сме — кимна Стиви Рей и каза. — Окей, аз свърших с моята група — и погледна въпросително към мен.

— Това са всичките червени, така ли? — попита Дарий, преди да започна представянето на моите хора.

Стиви Рей задъвка вътрешността на блузата си и избегна старателно погледа на воина.

— Да, това са всичките червени от моята група.

Ох, ох, я виж, как пусна в ход своя не-казвам-цялата-истина поглед. Разбрах го веднага, но тя ме погледна умолително и аз реших да си затрая за момента и да я разпитам за това по-късно, когато вниманието на другите не е фокусирано върху нас. Но отлагането на разпита на Стиви Рей не прогони тревожното чувство, предизвикано от поведението й. В главата ми зазвъняха безброй камбанки, а предупреждението в тях беше чисто и ясно. Нещо ставаше с червените хлапета, това беше сигурно, и камбанките ми подсказваха, че ставащото не е добро.