— Дарий положи клетва да ме защитава. Той просто си вършеше работата. Моля те, не го убивай за това.

Последва дълга пауза. Калона се взираше в мен, аз също го гледах. Вече не усещах хипнотичното му въздействие. Не, че не продължаваше да бъде най-готиният мъж, когото бях виждала. Беше, и още как. Дори… това, което видях, ме накара да подскоча.

Калона се подмладяваше. Когато за пръв път излезе от своя затвор, той беше напълно и тотално готин, но беше… зрял мъж. Един ненормално едър мъж с огромни черни криле. Възрастта му не можеше да се определи с точност, но нямаше съмнение, че е някъде между трийсет и петдесет. Сега нещата бяха различни. Ако ме питаха на колко години е, бих казала, че е около осемнайсет и със сигурност не по-възрастен от двайсет и една.

Той е на идеалната възраст за мен… Най-после той отмести поглед към Рефаим, който се бе свил в ъгъла на стаята и стискаше с две ръце дръжката на стърчащия от гърдите му нож.

— Истина ли е това, синко? Наистина ли един от синовете ми е наранил Жрицата?

— Няма как да знам, татко. Все още нито един от стражата не се е върнал — отговори задъхано Рефаим.

— Това е самата истина — обади се Дарий.

— Естествено, че ще кажеш така, боецо — прониза го с поглед Калона.

— Давам ти своята дума на син на Еребус, че това е истина. Ти видя раната на Зоуи със собствените си очи. Не може да не си разпознал следите от ноктите на твоите деца.

Зарадвах се, че Дарий беше престанал да стене, говореше уверено и беше готов да продължи битката с присъщия на всички пубери (Здравейте, Хийт и Ерик!) ентусиазъм. Продължаваше да ме защитава, макар и с думи. Защото, ако Калона знаеше, че един от гарваните-демони ме бе нападнал и едва не ме бе убил (без да му се обяснява, че това беше по-скоро инцидент, отколкото премислена атака), най-малкото нямаше да ме оставя сама с тях и щеше да предупреди гадните изчадия да стоят настрана. Разбира се, при положение, че все още ме искаше жива.

Калона приближи към мен и аз веднага прекратих вътрешния монолог. Застанах мирно, загледана право напред в голите му гърди. Той спря малко преди пръстите на краката ни да се докоснат, протегна ръка и бавно прокара пръст по раната ми. Не докосна кожата ми, но беше толкова близо до нея, че усетих познатия леден полъх. Трябваше да стисна зъби, за да не се разтреперя, да не отстъпя назад или да го погледна в очите и да направя някоя лудост, например да се наведа напред и да допра горещите си гърди в хладния му пръст.

— Този белег наистина е оставен от един от моите синове — каза той. — Старк, остави засега воина жив. Тъкмо поемах въздух, за да въздъхна облекчено, когато го чух да добавя: — Естествено, не мога да го оставя да наранява безнаказано синовете ми. Но предпочитам да го накажа лично.

Каза го толкова спокойно, че в първия момент не разбрах значението на думите му усетих се чак когато го видях да напада като кобра. Воинът нямаше време дори да заеме отбранителна позиция. Калона се извъртя, издърпа ножа от гърдите на Рефаим и с едно движение го заби в бузата на Дарий.

Дарий се олюля, после падна, кръвта плисна от лицето му и всичко около нас се осея с малки червени капчици като от дъжд. Изпищях и се опитах да стигна до него, но силната ръка на Калона обхвана кръста ми и ме придърпа назад към гърдите му. Вдигнах поглед към безсмъртния в очакване гневът и ужасът в очите ми да прогорят красивото му лице.

Този път не усетих привличане. Магията му вече не ми действаше. Калона беше млад и нечовешки красив, но аз виждах пред себе си единствено опасен враг. Сигурно забеляза победоносния пламък в очите ми, защото войнственият израз на лицето му се смени с лека иронична усмивка. Той се наведе и прошепна в ухото ми:

— Помни, моя малка Ая, воинът може да те защити от всеки, но не и от мен. Нито пък силата на стихиите може да ми попречи да взема това, което по право ми принадлежи.

После притисна устни в моите и в мен се развилия снежна буря, скова съпротивителните ми сили, изпълни душата ми със забранена страст и вледени мозъка ми. Вкусът й ме накара да забравя всичко и всички — Старк, Дарий, дори Ерик и Хийт — всички замръзнаха някъде из далечните гънки на паметта ми.

Той отдели устните си, пусна ме. Установих, че краката не ме държат, и се свлякох на пода. Той се засмя и излезе от стаята, а раненият му син закуцука след него.

Запълзях към Дарий, докато хълцах и се давех от плач. И тъкмо го достигнах, когато от коридора се разнесе ужасен шум. Вдигнах глава и видях Старк. Едната му ръка все още държеше лъка. Другата стискаше касата на вратата толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели. Кълна се, че видях ноктите му да се забиват в дървото. Очите му светеха в червено, самият той се бе присвил леко напред, като че ли го болеше стомахът.