— Надявам се да бъда полезен на „Ноубъл хаус“, сър.

Струан усети, че синът му си има нещо наум, но само кимна любезно и отмина, като знаеше, че Гордън ще намери начин да го уведоми, когато му дойдеше времето.

Гордън Чен се поклони и след миг се отправи надолу към една от масите и възпитано зачака отзад да се освободи място за него, като усещаше погледите, но не им обръщаше внимание. Знаеше, че докато Струан беше тай-панът, той самият бе в безопасност.

Търговците и моряците по брега разкъсваха пилетата и прасенцата сукалчета с ръце и се тъпчеха с месо, като мазнината се стичаше по брадичките им. Какво сборище на варвари, помисли Гордън Чен и благодари на своя джос, че е бил възпитаван като китаец, а не като европеец.

Да, каза си той, имах огромен късмет. Късметът му бе довел тайния учител китаец преди няколко години. Той не бе казал на никого за учителя, дори на майка си. От този човек той бе научил, че не всичко, на което учеха преподобните Синклер и Маус, задължително е вярно. Той бе научил за Буда, за Китай и за миналото на страната. И как да върне дълга си за дара на живота си и да го използва за славата на родината си. Тогава, миналата година, учителят го бе въвел в най-мощната, най-потайната, най-военизираната от тайните китайски организации — Хунг Мун Тонг, която бе обхванала цял Китай и членовете на която бяха обвързани с най-светите клетви на кръвното братство да свалят омразните Манчу, чуждите Чинг — управляващата династия в Китай.

В продължение на два века под различна маскировка, под различни имена организацията бе предизвиквала бунтове. Из цялата китайска империя — от Тибет до Формоса, от Монголия до Индокитай — бяха избухвали въстания. Където имаше глад, тормоз или не доволство, Хунг Мун организираше селяните срещу Чинг и техните мандарини. Всичките въстания бяха неуспешни и Чинг зверски ги потушаваше. Но организацията бе оцеляла. Гордън Чен бе поласкан, че той, само наполовина китаец, бе счетен за достоен да бъде хунг мун. Смърт на Чинг! Той благославяше съдбата си, че се бе родил в този момент от историята в тази част на Китай, от този баща, защото знаеше, че почти бе назрял мигът цял Китай да се вдигне. И той благослови тай-пана, че бе предоставил на Хунг Мун един безценен бисер — Хонконг. Най-сетне организацията разполагаше с база, защитена от постоянните гонения на мандарините. Хонконг щеше да бъде под контрола на варварите и той знаеше, че тук, на този малък остров, организацията ще процъфти. От Хонконг тайно и в безопасност те щяха да проучват континента и да не дават покой на Чинг до настъпването на Деня. И ако имам късмет, помисли си той, „джос“ ще ми помогне да се възползвам от могъществото на „Ноубъл хаус“ за тази цел.

— Разкарай се, мръсен дивако!

Гордън Чен стреснато вдигна поглед. Един дребен, но як, набит моряк се бе втренчил в него. Той държеше бутче от прасенце сукалче и го разкъсваше със счупените си зъби.

— Разкарай се или ще усуча плитчицата ти около гнусния ти врат!

Боцманът Макей си проби път до тях и избута моряка настрани:

— Дръж си езика, Рамзи, долен кучи сине! — каза той. — Той не искаше да ви обиди, мистър Чен.

— Да. Благодаря ви, мистър Макей.

— Искате ли да хапнете нещо? — Макей набоде едно пиле на ножа и му го предложи. Гордън Чен внимателно отчупи крайчето на пилешкото крилце, отвратен от варварските обноски на Макей.

— Благодаря ви.

— Това ли е всичко?

— Да. Това е най-вкусната част от пилето. — Чен се поклони. — Още веднъж ви благодаря.

Той се отдалечи. Макей отиде при моряка.

— Всичко наред ли е, друже?

— Трябваше да ти изтръгна педалската душица. Той да не ти е китайската ти курва, а, Макей?

— Я по-кротко, момче. Тоя китаец трябва да бъде оставен на мра. Ако искаш да се заяждаш с някое езическо копеле, има достатъчно други. Но не и тоя, пусто да остане. Тоя е копелето на тай-пана, ако искаш да знаеш.

— Тогава що не си тури някакъв знак или не си отреже гадната коса? — Рамзи понижи глас и погледът му стана похотлив. — Чувал съм да разправят, че са различно устроени — китайките де. П… им е различна.

— Не знам, никога не съм се доближавал до тия боклуци. Имаме си достатъчно от нашите в Макао.

Струан наблюдаваше един сампан, закотвен недалеч от брега. Беше малка лодка с уютна каюта, изградена от тънки рогозки от тъкан ротанг, опънати върху бамбукови обръчи. Рибарят и семейството му бяха хокло — лодкари, които прекарваха целия си живот на вода и рядко, ако изобщо се случваше, слизаха на брега. Той можа да различи четирима възрастни и осем деца на сампана. Някои от бебетата бяха вързани с въже през кръста за лодката. Това бяха синовете. Дъщерите не ги завързваха, защото нямаха значение.

— Кога мислите, че ще можем да се върнем в Макао, мистър Струан?

Той се извърна и се усмихна на Хорацио.

— Както го виждам, може още утре, моето момче, но предполагам, че Негово превъзходителство ще има нужда от теб за срещата с Тай-сен. Ще има нови документи за превод.

— Кога е срещата?

— След три дни, предполагам.

— Ако имате кораб към Макао, бихте ли се съгласили да вземете сестра ми? Горката Мери не е слизала от кораба вече два месеца!

С удоволствие. — Струан се зачуди какво ли ще направи Хорацио, когато разбере за Мери. Струан бе научил истината за нея преди малко повече от три години.

Намираше се на един претъпкан пазар в Макао, когато някакъв китаец внезапно бе пъхнал бележка в ръката му и бе изчезнал. Бележката бе написана на китайски. Той бе показал листчето на Волфганг Маус.

— Това са указания как да намерите някаква къща, мистър Струан. Има и известие:

— Кога е часът на маймуната?