Струан оглеждаше мъжете на брега. Голямата лодка бе все още отдалечена на двеста ярда. Но той ясно можеше да различи лицата. Повечето от тях гледаха към него. Струан вътрешно се усмихна.

„Ами да, — помисли той. — Всички сме тук на този съдбовен ден.“

Флотският офицер капитан Глесинг търпеливо чакаше да открие церемонията по вдигане на знамето. Той бе двадесет и шест годишен капитан на линеен кораб, син на вицеадмирал. Кралският флот бе в кръвта му. Бреговата ивица бързо просветляваше, а далече на изток, на хоризонта, небето бе обрамчено от облаци.

„След няколко дена ще има буря“ — помисли капитан Глесинг, като подуши вятъра. Той отклони поглед от Струан и автоматично провери позицията на своя кораб — една фрегата с двадесет и два топа. Днес бе изключителен ден в неговия живот. Не се случваше често нови земи да бъдат завладявани в името на кралицата, а това, че именно той щеше да има привилегията да прочете декларацията по провъзгласяването, беше благоприятно за кариерата му. Във флота имаше много капитани, по-старши от него. Но той знаеше, че бе избран, защото най-отдавна беше из тези води и неговият кораб „Мермейд“ на Нейно кралско величество бе взел дейно участие в кампанията. „Каква ти кампания, помисли той презрително, по-скоро стълкновение. Можеше да приключи още преди две години, ако на оня глупак Лонгстаф му стискаше. Беше абсолютно сигурно, стига да ми бяха разрешили да докарам фрегатата до портите на Кантон. По дяволите, та аз потопих цяла скапана флота военни корита и прочистих пътя. Можех да бомбардирам Кантон, да пленя онзи езически дявол, вицекраля Линг и да го обеся на кок-рея.“

Глесинг ядосано подритваше камъчетата по брега. „Не че имам нещо против диваците да крадат проклетия опиум. Съвсем правилно е да се иска прекратяване на контрабандата. Това е позор за знамето. Животът на англичани да се откупва от езически копелета! Лонгстаф трябваше да ми разреши да продължа. Ама не. Той смирено се оттегли и евакуира всичките търговски кораби, а после ми подряза крилата. Да му изтекат очите дано! И на оня Струан, който го води за носа!“

„Е, добре, прибави мислено той, и така да е, все пак извади късмет, че си тук. Това е единствената война, която водим в момента. Поне единствената по море. Останалите са просто сблъсъци — отиваме и просто завладяваме езическите индийски щати. Господи! Та те боготворят крави, изгарят вдовиците и се кланят на идоли! Ами сраженията в Афганистан!“ И той усети тръпка на гордост, че е частица от най-великия флот на земята. Слава богу, че се бе родил англичанин!

Внезапно той забеляза приближаването на Брок и с облекчение видя, че по пътя си той бе спрян от един нисък дебел мъж към трийсетте, без врат, с огромно шкембе, което преливаше над панталона му. Това бе Морли Скинър, собственикът на „Ориентал експрес“, най-значимия от английските вестници в Ориента. Глесинг изчиташе всеки брой. Беше добре списван. „Много е важно да имаме добър вестник, помисли си той. От значение е кампаниите да се отразяват добре, за славата на Англия. Но Спенсър е гаден тип. Както и всички останали. Е, не чак всички. Не и старият Аристотел Куанс.“

Той хвърли поглед към грозничкия дребен мъж, седнал сам на един насип с изглед към брега, на малко столче пред статив, очевидно вглъбен в рисуване. Глесинг цъкна с език, като си припомни славните времена, които бяха имали с художника в Макао.

Освен Куанс Глесинг не харесваше никого от хората на брега, с изключение на Хорацио Синклер. С Хорацио бяха връстници и Глесинг добре го беше опознал през двете години, откакто бе в Ориента. Освен това Хорацио беше помощник на Лонгстаф, негов преводач и секретар — единственият англичанин в Ориента, който свободно можеше да говори и пише на китайски — и се налагаше да работят заедно.

Глесинг обиколи брега с поглед и видя с неудоволствие, че Хорацио се бе спрял долу до прибоя и бъбреше с един австриец, Волфганг Маус, човек, когото той — Глесинг — презираше. Преподобният Маус бе другият европеец в Ориента, който пишеше и говореше на китайски. Беше грамаден чернобрад мъж, свещеник отстъпник, преводач на Струан и контрабандист на опиум. В колана му бяха втъкнати пистолети, краят на сюртука му бе мокър от росата. Носът му беше зачервен, месест, дългата му, тук-там побеляла коса бе рошава и стърчеше във всички посоки, брадата му бе в безпорядък. Малкото зъби, които му бяха останали, бяха изпочупени и почернели. Само очите му властваха над едрото му лице.

„Пълна противоположност на Хорацио“, помисли Глесинг. Хорацио бе светлокос, крехък и чист като адмирал Нелсън, на когото бе кръстен в чест на битката при Трафалгар, и на чичото, когото бе загубил там. В разговора им се бе включил и един висок, гъвкав евразиец, млад мъж, когото Глесинг познаваше само по външност. Гордън Чен, копелето на Струан.

„По дяволите, помисли Глесинг, как могат англичани да излагат така открито на показ копелетата си със смесена кръв? А този пък се и облякъл като проклетите езичници в дълга роба, а гнусната плитчица виси на гърба му! Пусто да остане! Да не бяха сините му очи и светлата кожа, никой не би допуснал, че във вените му тече английска кръв. Защо, дяволите го взели, не се подстриже като мъж? Отвратително!“

Глесинг се извърна от тях. Е, смесената кръв не е толкова важна, той не е виновен. Но този гнусен Маус е лоша компания. Лоша за Хорацио, а още повече за сестра му, скъпата Мери. „Ето това е млада дама, която си струва да познаваш! От нея ще излезе добра съпруга, пусто да остане.“

Той забави крачка. За пръв път беше помислил за Мери като за възможна партия. Защо не, запита се той. Познавам я от две години. Тя е розата на Макао. Води безупречно домакинството на Синклер и гледа Хорацио като принц. Кухнята е най-добрата в града и държи слугите както трябва. Свири божествено на клавикорд и пее като ангел, пусто да остане. Тя очевидно ме харесва — защо иначе имам постоянна покана за вечеря, когато с Хорацио сме в Макао. Тъй че защо да не се оженя? Но тя никога не е била в родината. Прекарала е целия си живот сред диваци. Пък и няма и пари. Родителите й са покойници. Но какво от това? Преподобният Синклер се ползваше с уважение из цяла Азия, докато беше жив, а освен това Мери е красавица и е само на двадесет години. Перспективите ми са отлични. Получавам петстотин годишно, а накрая ще наследя имението и земите. Да му се не види, тя може да се окаже точно за мен. Бихме могли да се оженим в английската черква в Макао и да наемем къща, докато изпълня задачата си, а после ще заминем за родината. Когато му дойде времето, ще кажа на Хорацио: „Хорацио, стари друже, имам да ти кажа нещо…“