Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.

Човекът на капрата се обърна да ги погледне.

— Разминахте се на косъм — рече.

— Така е — съгласи се Шон. — Откъде познаваш Кели Пол?

— Да не говорим по този въпрос.

— Току-що ни направи огромна услуга.

— Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.

— Какви бяха онези в парка, които стреляха?

— Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които явно имаха заповед да я ликвидират на място. За късмет нашите им попречиха. Както виждаш, не я улучиха, ама нещата бяха на косъм. Специалното ни оборудване свърши работа. Онези ще оживеят, а нашите хора ще разчистят след тях. Така полицията няма да може да регистрира инцидента. Официално нищо не се е случило.

— Изисква се доста голям натиск над определени хора — отбеляза Мишел.

— Очевидно — кимна кочияшът и се обърна напред.

— Значи Кели е планирала всичко, а? — обади се Шон.

— Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? — Мъжът бутна шапката на тила си. — Е, ние сме дръжката.

— Благодаря — прошепна Мишел. — Много сме ви задължени.

— Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? — подхвърли през рамо кочияшът.

— Не — отвърна Шон. — Но сега нямаме време.

— Обещаваме да я направим, но когато е по-топло — побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.

Файтонът наближи пресечката и намали ход.

— Малко по-надолу по улицата ви чака кола — каза кочияшът. — Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.

Мишел разтърси ръката му.

— Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.

— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.

Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.

Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.

Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.

— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.

— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.

— Наистина ли?

Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“

— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.

— Но ти поемаш много по-големи рискове.

— И какво от това?

Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.

— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.

— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.

— Мисля, че знаеш.

— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.

— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?

— Май това щеше да е по-умно.

— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.

Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:

— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.

— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.

— Малцина го правят. Поне не доброволно.

— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.

— Какво ще правим тогава?

— Животът предлага и други възможности, Мишел.

— Казваш го, защото сме спали заедно?

— Може би да — призна той.

— Значи имаме какво да губим?

— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.

— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.

— Не съм казал такова нещо.

— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.

— Не го отричам.

— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?