Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.

Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.

Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.

Погледът му се насочи към кръста й.

— Ново желязо, а?

Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.

— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.

— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.

— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.

— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.

— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.

— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.

— Говорил си със специален агент Мърдок?

— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.

— Пряка връзка, а?

— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.

— Как върви разследването?

— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.

— Защо пожела да ме видиш?

— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.

— Кой му се е обадил и кого е набрал той?

Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.

— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.

— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?

— На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.

— Странно — промърмори Мишел. — Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.

— Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи — подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: — Или по-скоро е бил…

— Какво знаеш за „Кътърс Рок“?

— Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.

— Вече получих възможност да се уверя в това — отвърна с вяла усмивка тя. — Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.

— Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.

— Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.

— Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.

— Това пък какво е?

— Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.

— Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга — дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.

— Нищо не знам за него.

— Друго?

— Всъщност това е.

— Можеше да ми го кажеш и по телефона — внимателно го изгледа Мишел.

— Предпочитам да говоря лице в лице.

— Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.

— Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.

— А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?

— Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.

— Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?

— Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.

— Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?

— Той играе по правилата.

— Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?

— При мен няма нищо. А как е при вас?

— Ние едва започваме.