Разбира се, знаеше и нещо друго: Питър Бънтинг щеше да направи всичко възможно, за да го върне при себе си. За да продължи безкрайното катерене по Стената и да помогне за сигурността на родината.

Едгар Рой нямаше нищо против да крепи сигурността на родината, но нещата бяха сложни. Той знаеше, че в Америка действат шестнайсет разузнавателни агенции с над един милион служители, една трета от които бяха независими подизпълнители. Близо две хиляди фирми работеха в областта на разузнаването. Официалният им бюджет беше около сто милиарда долара, но реалните разходи бяха засекретени и далеч по-големи. Едгар Рой беше попаднал в центъра на една наистина безкрайна вселена. На практика той беше човекът, който придаваше смисъл на огромната маса данни. Без него те бяха просто страховита лавина, напълно неразбираема за обикновения ум. Бяха като вълните на океана — могъщи и неуморни, но с дълбочина и скрит смисъл единствено за малцината посветени. Това звучеше поетично, но неговата работа беше съвсем конкретна и имаше огромно практическо значение.

Работа, която притискаше плещите му с огромна тежест. Той не искаше да я анализира в дълбочина, защото знаеше, че ако го направи, автоматично ще се парализира. Неговите прогнози, заключения и анализи лежаха в основата на една глобална политика, от която зависеха животът и смъртта на хиляди хора. Политика, която определяше коя независима държава трябва да бъде нападната, къде да се хвърлят бомби, с кого да се сключват договори за сътрудничество, кои да бъдат съюзниците. Светът се тресеше по волята на Едгар Рой.

Разбира се, за обикновения гражданин всичко това би прозвучало преувеличено. Никой не можеше да допусне, че действията на американското разузнаване се определят от един-единствен човек. Но точно това беше малката мръсна тайна на разузнаването — лавината от данни и сведения бе толкова огромна, че никой не можеше да я обхване и осмисли. Тези данни и сведения се преплитаха по невъобразим начин. Точният им анализ и вземането на правилно решение изглеждаха немислими. Един гигантски пъзел, решението на който не можеше да дойде от частични познания. Всеки опит в тази посока бе обречен на провал.

В началото Рой беше запленен от Стената. За него тя беше жив организъм, чийто непознат език той беше амбициран да овладее. Но след няколко месеца ентусиазмът му започна да спада. Това се случи, след като започна да вниква в същността на безкрайно сложните дори за него комбинации от данни и да ги обединява в съответната, подходяща за момента стратегия. А когато видя резултатите от своята дейност, истината го връхлетя като прякото попадение на мощна бомба върху бетонен бункер.

Не, аз не съм създаден да играя ролята на Господ.

На следващата сутрин Шон, Мишел и Меган напуснаха „Мартас Ин“ и отидоха да закусят в едно ресторантче на осемстотин метра надолу по пътя. След като хапнаха бъркани яйца с препечени филийки, поливайки ги с големи количества кафе, Шон се облегна назад и подхвърли:

— Според мен Карла Дюкс е временно внедрена на това място.

— Защо мислиш така? — попита Меган.

— Кабинетът й е абсолютно празен. Никакви лични вещи. Очевидно няма намерение да остане дълго. Нещо като Марк Твен и Халеевата комета. Появила се е с Едгар Рой и ще изчезне заедно с него.

— По всичко личи, че много хора са обвързани с Едгар Рой — обади се Меган.

— Въпросът е защо — кимна Шон. — Ти спомена, че Бърджин ти е говорил за него.

— Да, така е. Но това беше по второстепенен въпрос. Трябваше да извърша конкретно проучване. Но вие сте разговаряли със сестрата на Рой. Каква е нейната история?

— Има желание да помогне на брат си и е упълномощила Бърджин да поеме защитата му. Той й е бил кръстник.

Меган довърши кафето си.

— И така, разполагаме с клиент, който отказва да говори, ФБР ни държи на тъмно, а мистър Бърджин и Хилари са мъртви — мрачно обобщи тя.

— Единственият ни шанс е да открием с какво се е занимавал Рой — рече Шон.

— Какво имаш предвид?

— Федералните власти обръщат прекалено голямо внимание на някакъв данъчен чиновник, който изведнъж се оказва сериен убиец — поясни Мишел. — Срещнахме се с началника му в данъчното, който категорично отказа да ни даде сведения за него. А това е един доста многозначителен факт.

— Имал е приятелка сред колежките си — добави Шон. Тя каза, че Рой е напуснал службата три месеца преди да го арестуват. Веднъж й се обадил и казал, че работи върху нещо много „чувствително“, но не уточнил за какво става въпрос.

— Значи подозирате, че се е занимавал с нещо друго, вероятно незаконно?

— Не. По-скоро с нещо, което е свързано с разузнаването.

— Очаквах да стигнете до това заключение — обади се един глас до тях.

Шон трепна и се обърна. Как е възможно тази жена да се движи толкова безшумно, озадачено се запита той.

Кели Пол свали големите слънчеви очила и попита:

— Мога ли да седна при вас?

Беше облечена с черни джинси, вълнена жилетка и дебело кадифено яке. И бе обута със солидни ботуши с кожена подплата. Приличаше на човек, който възнамерява да изкара цялата зима по крайбрежието на Мейн.