— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.

— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.

В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.

Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.

Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.

— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.

Чап сви рамене и каза:

— Предполагам, че трябва да го погребете.

— Бихте ли ни помогнали?

— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…

— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.

— Ваша работа.

— Колко ще струва това? — попита лелята.

— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.

— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.

— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.

— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.

— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.

— Наистина ли? — възкликна удивена тя.

— Да, утре от четири часа.

— Къде?

— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.

— „Питс“ ли? — повтори Хелън.

— Ами… това е нещо като ресторант.

— Ресторант значи. А защо не църква?

— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.

— Като малък ходеше — защити го майка му.

В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.

— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.

— Не бих ви посъветвал.

— Защо? — попита мисис Карсън.

— Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. — Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.

Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?

Клокнър не мислеше така.

Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.

Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.

Когато фалшификаторите в Лангли приключиха работата по съдебната документация по делото на Аргроу, тя беше опакована в кашон и изпратена в Джаксънвил с малък самолет и трима агенти. Кашонът съдържаше между другото петдесет и една страници обвинения пред съда в окръг Дейд, папка с писма от адвоката на Аргроу, дебела папка с искове и други юридически ходове преди процеса, доклади, списък със свидетелите и резюмета на техните показания, протокол от процеса, анализ на съдебните заседатели, заключения преди произнасянето на присъдата и накрая самата присъда. Документите бяха подредени доста добре, но не прекалено, за да не събудят подозрения. Няколко копия бяха размазани, липсваха страници и висяха телчета — малки белези на действителността, добавени от добри хора в отдел „Документи“, за да придадат автентичност на фалшификатите. Деветдесет процента от всичко това беше излишно за Бийч и Ярбър, но самият обем на документацията й придаваше тежест. Дори кашонът беше стар.

Той беше доставен в Тръмбъл от Джак Аргроу, уж излязъл в пенсия адвокат, занимаващ се с недвижими имоти в Бока Рейтън, Флорида, и брат на затворника. Адвокатските пълномощия на Аргроу бяха изпратени по факса на съответния бюрократ в Тръмбъл и името му бе включено в одобрения списък на адвокатите.

Джак Аргроу беше всъщност Роджър Литър, служител на ЦРУ от тринайсет години, който беше завършил право в Тексас. Никога не беше виждал Кени Сандс, който се представяше за Уилсън Аргроу. Двамата се здрависаха и поздравиха, а Линк погледна подозрително към кашона на масата.