— Да. Не ви ли харесва името Харви?

— Вече ми харесва.

— Отива ти — каза Бийч.

— А ти кой си?

— Джеймс Нънли.

— Приятно ми е, Джеймс.

Аргроу не се усмихна, нито се отпусна дори за миг.

— Трябва да знам кога смятате да пътувате. Хората от Вашингтон искат да напуснете страната възможно най-бързо.

— Трябва да проверя как са полетите до Лондон — каза Ярбър.

— Вече го направихме. Има полет от Джаксънвил за Атланта след два часа. В седем и десет тази вечер има самолет от Атланта за Лондон, летище Хийтроу, който пристига утре рано сутринта.

— Можете ли да ми намерите място?

— Вече го направихме. Първа класа.

— Ами вие? — попита Аргроу, като погледна другите двама.

— На мен ми харесва тук — каза Спайсър.

— Съжалявам. Сключихме сделка.

— Ще вземем същия самолет утре следобед — каза Бийч. — В случай, че всичко е наред с мистър Ярбър.

— Искате ли да ви направим резервации?

— Да, благодаря.

Чап влезе безшумно в стаята и взе калъфката от възглавница от канапето. Тръгна си с писмата.

— Да отидем да направим снимките — предложи Аргроу.

Фин Ярбър, който сега пътуваше като мистър Уилям Маккой от Сан Хосе, Калифорния, стигна до Атланта без проблеми. Един час той обикаля летището, вози се на ескалаторите под и над земята и изпита дълбоко удоволствие от тръпката да бъде сред милиони забързани хора.

Мястото му в първа класа беше масивно разтягащо се кресло. След две чаши шампанско той започна да се унася и да мечтае. Страхуваше се да заспи, защото се страхуваше от събуждането. Беше убеден, че ще се окаже на горното си легло, загледан в стената, отброяващ поредния ден в Тръмбъл.

От един уличен телефон до „Бийч джава“ Джо Рой най-накрая успя да открие жена си. Отначало тя не повярва, че се обажда съпругът й, и отказа да приеме разговорът да е за нейна сметка.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, скъпа. Вече не съм в затвора.

— Джо Рой?

— Да, а сега слушай. Излязох от затвора, разбра ли? Слушаш ли ме?

— Да. Къде си?

— Отседнал съм в един хотел близо до Джаксънвил, Флорида. Пуснаха ме от затвора тази сутрин.

— Пуснаха? Но как…

— Не питай. Ще ти обясня по-късно. Утре заминавам за Лондон. Искам да отидеш в пощата рано сутринта и да подадеш молба за международен паспорт.

— Лондон? Лондон ли каза?

— Да.

— В Англия?

— Да, точно така. Трябва да отида там за известно време. Това е част от сделката.

— За колко време?

— Две-три години. Слушай, знам, че е трудно за вярване, но аз съм свободен и ние ще живеем в чужбина две-три години.

— Каква е тази сделка? Да не си избягал, Джо Рой? Каза, че не било трудно.

— Не. Пуснаха ме.

— Но на теб ти оставаха повече от двайсет месеца.

— Вече не. Слушай, подай молбата за паспорт и следвай инструкциите.

— Защо ми е международен паспорт?

— За да дойдеш при мен в Европа.

— За две години?

— Точно така.

— Но мама е болна. Не мога просто да замина и да оставя мама.

Той си помисли всичко, което би искал да каже за нейната майка, но замълча. Пое дъх и погледна надолу по улицата.

— Аз заминавам — каза той. — Нямам избор.

— Просто си ела вкъщи — отвърна тя.

— Не мога. Ще ти обясня по-късно.

— Да, не би било зле да ми дадеш някое обяснение.

— Ще ти се обадя утре.

Бийч и Спайсър ядоха морски деликатеси в едно претъпкано с доста по-млади хора ресторантче. Скитаха по тротоарите и в крайна сметка стигнаха до „Питс Бар и Грил“, където гледаха мач на „Брейвс“ и се радваха на шума.

Фин беше някъде над Атлантическия океан, на път към парите им.

Митническият служител на летище Хийтроу едва погледна паспорта на Фин, който беше шедьовър на фалшификацията. Беше доста използван и беше придружавал мистър Уилям Маккой из целия свят. Арън Лейк наистина имаше влиятелни приятели.

Фин взе такси до хотел „Бейзил Стрийт“ в Найтсбридж и плати в брой за най-малката стая, която имаха. Той и Бийч бяха избрали хотела наслуки от туристически справочник. Сградата беше старомодна, пълна с антики. В ресторантчето на горния етаж Фин закуси с кафе, яйца и черен салам, а после излезе да се поразходи. В десет таксито му спря пред банка Метрополитън Тръст в лондонското Сити. Служителката на гишето се учуди на облеклото му — джинси и пуловер, — но когато разбра, че е американец, сви рамене и го изтърпя.