— Не е вярно — обади се Генийчето.

— Тихо — нареди съдия Спайсър. — Ще дойде и твоят ред.

— Той лъже — заяви финансовият експерт, сякаш лъжата беше нещо забранено.

По нищо не личеше Генийчето да разполага с пари, поне не и в затвора. Тясната му килия беше празна, като се изключеха купищата финансови списания. Нямаше стереоуредба, вентилатор, цигари — нито едно от обичайните удобства, които почти всички останали си осигуряваха. Този факт само разпалваше слуховете. Затворниците го смятаха за скъперник, чудак, който пести всеки цент и несъмнено трупа всичко зад граница.

— И така — продължи Мошеника, — ние решихме да рискуваме и да купим голям дял от „Валю Нау“. Стратегията ни беше да ликвидираме всичко и да се консолидираме.

— Да се консолидирате ли? — попита съдия Бийч. Мошеника говореше като финансов мениджър, който борави с милиарди.

— Точно така, да се консолидираме. Взехме колкото се може повече на заем от приятели и роднини и събрахме почти хиляда долара.

— Хиляда долара — повтори съдия Спайсър. Не беше зле за затворници. — И какво стана после?

— Казах на Генийчето, че сме готови, и го помолих да ни намери акциите. Това стана във вторник. Акциите щяха да бъдат пуснати на пазара в петък. Той каза, че няма проблеми. Имал приятел в „Голдман Сакс“ или нещо такова, който щял да се погрижи.

— Лъже — обади се Генийчето.

— В сряда го видях в източния двор и го питах за акциите. Той каза, че няма проблеми.

— Това е лъжа.

— Имам свидетел.

— Кой? — попита съдия Спайсър.

— Пикасо.

Пикасо седеше зад Мошеника заедно с останалите шестима членове на инвестиционния клуб. Той махна неохотно с ръка.

— Вярно ли е това? — попита Спайсър.

— Да — отвърна Пикасо. — Мошеника го пита за акциите. Генийчето каза, че ще ги намери. Нямало проблеми.

Пикасо даваше показания по много дела и беше улавян в лъжа по-често от останалите затворници.

— Продължавай — каза Спайсър.

— В четвъртък никъде не можах да намеря Генийчето. Криеше се от мен.

— Не съм се крил.

— В петък акциите бяха пуснати на пазара. Предлагаха се за двайсет долара, за колкото бихме ги купили, ако мистър Уолстрийт си беше изпълнил обещанието. Скочиха на шейсет, през по-голямата част на деня бяха на осемдесет и после затвориха на седемдесет. Ние смятахме да ги продадем възможно най-бързо. Можехме да купим петдесет акции по двайсет долара, да ги продадем по осемдесет и да излезем с три хиляди долара печалба.

Насилието беше рядкост в Тръмбъл. За три хиляди долара нямаше да те убият, но можеха да ти строшат някой и друг кокал. Досега Генийчето бе имал късмет. Не го бяха причакали.

— И вие смятате, че обвиняемият ви дължи тези пропуснати печалби? — попита бившият върховен съдия Фин Ярбър.

— Точно така. Най-гадното е, че тоя мръсник изкупи „Валю Нау“ за себе си.

— Лъже копелето — обади се Генийчето.

— Без ругатни, моля — каза съдията Бийч. Ако някой искаше да загуби дело при Братята, трябваше само да подразни Бийч с речника си.

Слухът, че Генийчето е купил акциите за себе си, беше пуснат от Мошеника и неговата банда. Нямаше доказателства, но клюката беше пикантна и беше толкова обсъждана, че се приемаше за факт. Наистина добре пасваше.

— Това ли е всичко? — попита Спайсър.

Имаше още точки, върху които Мошеника би искал да се разпростре, но Братята не можеха да търпят многословни адвокати. Особено бивши такива, които още мечтаеха за старата си слава. В Тръмбъл имаше поне петима от тоя вид — появяваха се непрекъснато, на всяко заседание.

— Мисля, че да — примири се Мошеника.

— Твой ред е, Генийче — обяви Спайсър.

Младият финансист се изправи и пристъпи към масата. Погледна гневно обвинителите си — Мошеника и неговата изпаднала банда. После се обърна към съда.

— Как стои въпросът с тежестта на доказването в този съд?

Спайсър веднага сведе очи и зачака помощ. Като мирови съдия той нямаше правно образование. Не беше завършил гимназия. Беше работил двайсет години в магазина на баща си, което му бе осигурило нужните гласове. Спайсър разчиташе на здравия разум, който често противоречеше на закона. Всички свързани с правната теория въпроси отнасяше към двамата си колеги.

— Както ние кажем — отговори съдията Бийч, който предвкусваше удоволствието да поспори с брокера по процедурни въпроси.

— Изискват се ясни и убедителни доказателства, така ли?

— По принцип да, но не и в този случай.

— Доказаност при отсъствие на обосновано съмнение?

— Не е задължително.

— Като се дава предимство на свидетелските показания?

— Близо си до истината, момче.

— Тогава значи нямат доказателства — оповести Генийчето, размахвайки ръце като слаб актьор в сапунена опера.