Освен това беше много красиво. Затова Нед му отговаряше. Всеки ден се възхищаваше на снимката му.

Молбата за пари го бе изненадала и тъй като скучаеше, той реши да прескочи до Джаксънвил.

От мястото си на паркинга, свит зад кормилото на колата, с гръб към Първа улица, той виждаше стената с пощенските кутии и можеше да наблюдава клиентите. Едва ли щеше да открие нещо, но какво от това. Използваше малък сгъваем бинокъл и от време на време срещаше учудения поглед на някой минувач. Задачата ставаше все по-монотонна след двата изминали дни, но в същото време Нед все повече се убеждаваше, че писмото му ще бъде прибрано. Сигурно някой проверяваше кутията поне веднъж на три дни. Една клиника за наркомани получава много поща, нали така? Или това бе само прикритие за някой мошеник, който се отбиваше веднъж седмично да провери заложените капани?

Мошеникът се появи късно следобед на третия ден. Той паркира фолксвагена си до колата на Нед и влезе в пощата. Носеше измачкани сиво-кафяви панталони, бяла риза, сламена шапка и вратовръзка и имаше неугледния вид на неуспял бохем.

Тревър бе пийнал по пладне в любимата си кръчма, а после си бе починал след течния обяд, като бе подремнал един час на бюрото си. Сега тъкмо се раздвижваше. Пъхна ключа в кутия номер 4585 и извади две-три писма и няколко брошури, които изхвърли на излизане от сградата.

Нед наблюдаваше всяко движение. След три дена скука искрено се зарадва, че усилията му дават резултат. Проследи фолксвагена и когато шофьорът паркира и влезе в малка, непретенциозна адвокатска кантора, Нед си тръгна, като почесваше глава и повтаряше на глас: „Адвокат?“

Продължи по магистрала А1А, успоредно на брега, излезе от Джаксънвил, тръгна на юг през Вилано Бийч, мина през Кресънт Бийч, Бевърли Бийч и Флаглър Бийч и най-накрая спря в хотел на „Холидей Ин“ до Порт Ориндж. Преди да иде в стаята си, се отби в бара.

Това не беше първият измамник, с когото бе флиртувал. Всъщност беше вторият. Нед бе успял да надуши първия, преди да е станало опасно. На третото си мартини Нед се закле, че повече няма да се хване.

В деня преди първичните избори в Аризона и Мичиган предизборният щаб на Лейк отприщи невиждан в досегашната президентска политика медиен поток. Осемнайсет часа двата щата бяха засипвани с клипове. Някои продължаваха петнайсет секунди — леки и приятни, те показваха само красивото лице на Лейк и обещанията за решително управление и по-голяма сигурност. Други бяха едноминутни документални кадри за опасностите в света след Студената война. Трети бяха бойки заплахи към терористите по света — ако убивате хора просто защото те са американци, скъпо ще си платите. Събитията в Кайро бяха съвсем пресни и уверенията попадаха точно на място.

Клиповете бяха смели, създадени от опитни специалисти. Единственият проблем би могъл да дойде от пренасищането, но Лейк беше твърде нов, за да отегчи хората, поне засега. Неговият лагер бе похарчил нечуваната сума от десет милиона долара за телевизионни реклами в двата щата.

В часовете на гласуването във вторник, двайсет и втори февруари, пуснаха по-бавен клип. Когато изборите приключиха, социолозите предсказаха, че Лейк ще спечели в своя щат и ще изгуби с минимална разлика в Мичиган. Все пак губернатор Тари беше от Индиана, тоест също от Средния запад, а освен това бе прекарал цели седмици в Мичиган през последните три месеца.

Явно това не беше достатъчно. Гласоподавателите в Аризона предпочетоха своя земляк, а хората в Мичиган харесаха новото лице. Лейк спечели шейсет процента у дома и петдесет и пет процента в Мичиган, където губернатор Тари взе само жалките трийсет и един процента. Остатъкът беше разделен между другите кандидати.

Това беше унищожителна загуба за губернатор Тари само две седмици преди Големия вторник и три седмици преди Малкия.

Лейк наблюдаваше преброяването на гласовете от борда на самолета си на път от Финикс, където бе гласувал за себе си. Час преди да пристигне във Вашингтон, Си Ен Ен обяви неочакваната му победа в Мичиган и екипът му отвори шампанското. Арън Лейк се наслади на мига и дори си позволи две чаши.

Сенаторът познаваше историята. Никой не бе започвал толкова късно и не бе стигал толкова далеч за толкова кратко време. В тъмната кабина той и хората му гледаха на четири екрана как политолозите изразяват удивлението си от конгресмена Лейк и постигнатото от него. Губернатор Тари беше любезен, но изказа притесненията си, породени от огромните суми, похарчени от този неизвестен досега кандидат.

Лейк поговори учтиво с групичката репортери, които го чакаха на летище Рейгън Нашънал, а после се качи в друг черен шевролет събърбан и потегли към националния център на предизборния си щаб, където благодари на високоплатения си екип и подкани хората да си идат вкъщи да се наспят.

Беше почти полунощ, когато той стигна в Джорджтаун и хубавата си къщичка на Трийсет и четвърта улица близо до Уисконсин Авеню. Двама агенти слязоха от колата зад него, а други двама го чакаха на стъпалата на входа. Той категорично беше отказал на официалната молба в дома му да бъде поставена охрана.

— Момчета, не искам да се мотаете тук — заяви той рязко на входа. Тяхното присъствие го дразнеше, той не знаеше имената им и не се интересуваше дали го харесват. За него те нямаха имена. Наричаше ги просто „момчета“ с колкото се може повече презрение.