След три дни в компанията на Уес и Чап Тревър закопня да се отърве от тях. Те държаха да закусват, обядват и вечерят заедно с него. Искаха да го откарват вкъщи и да го вземат за работа много рано сутринта. Двамата ръководеха онова, което беше останало от практиката му — Чап като помощник, Уес като офис-мениджър. И двамата го заливаха с безкрайни въпроси, защото нямаше почти никаква адвокатска работа за вършене.

Затова той не се изненада, когато те заявиха, че ще го откарат до Тръмбъл. Обясни им, че няма нужда от шофьор. Беше изминавал този път многократно с верния си фолксваген костенурка и смяташе да отиде сам. Това ги ядоса и те заплашиха, че ще се обадят на клиента си за инструкции.

— Много важно, обадете се на проклетия си клиент — изкрещя им Тревър и те отстъпиха. — Вашият клиент не може да ми казва как да живея.

Само че това не беше вярно и всички го знаеха. Сега единствено парите имаха значение. Тревър вече беше извършил предателството.

Той напусна Нептун Бийч с колата си, следван от Уес и Чап в тяхната взета под наем кола, а зад тях имаше бял микробус, пълен с хора, които Тревър никога нямаше да види. Нито пък искаше да ги вижда. Само за да ги ядоса, той спря внезапно до една бензиностанция, за да си купи шест бири, и се разсмя, когато останалата част от кервана удари спирачки и едва не катастрофира. Щом излезе от града, той караше страшно бавно, пиеше бира, радваше се на спокойствието и си казваше, че ще успее да издържи следващите трийсет дни. За един милион долара би издържал всичко.

Когато наближи Тръмбъл, усети първия прилив на чувство за вина. Дали ще може да се преструва? Предстоеше му среща със Спайсър, клиент, който му вярваше, затворник, който имаше нужда от него, съучастник в престъпление. Дали щеше да успее да го гледа в очите и да се преструва, че всичко е наред, докато всяка негова дума се чуваше по микрофона в куфарчето му? Щеше ли да успее да си размени писмата със Спайсър, сякаш нищо не се е променило, докато всъщност цялата поща се следеше? Освен това той излагаше на огромен риск адвокатската си кариера — нещо, което бе постигнал с много труд и с което навремето се бе гордял.

Всъщност продаваше етиката си, принципите си, дори честта си за пари. Нима душата му струваше един милион долара? Вече беше твърде късно. Парите бяха в банката. Тревър отпи глътка бира и пропъди и без туй трудно доловимото чувство за вина.

Спайсър беше мошеник, също като Бийч и Ярбър, а той, Тревър Карсън, беше не по-малко виновен от тях. Крадците нямат чест, повтаряше си наум той.

Линк долови миризмата на бира, която лъхаше от Тревър, докато двамата вървяха по коридора към крилото за посещения. Адвокатът надникна в стаята за консултации. Видя Спайсър, скрит донякъде зад вестника си, и внезапно се почувства нервен. Кой беден адвокат носи електронно подслушвателно устройство на среща с доверен клиент? Почувства се страшно виновен, но връщане назад нямаше.

Микрофонът беше голям почти колкото топка за голф и беше внимателно монтиран от Уес на дъното на старото оръфано черно кожено куфарче на Тревър. Беше изключително мощен и лесно би предал всичко на непознатите мъже в белия микробус. Уес и Чап също бяха там и чакаха със слушалките, нетърпеливи да чуят всичко.

— Здрасти, Джо Рой — поздрави бодро Тревър.

— Здрасти — отвърна Спайсър.

— Дай да видя куфарчето — каза Линк. Той го погледна небрежно, а после каза: — Всичко изглежда наред. — Тревър беше предупредил Уес и Чап, че Линк понякога проверява куфарчето, микрофонът беше скрит под един куп листове.

— Ето писмата — каза Тревър.

— Колко са? — попита Линк.

— Осем.

— Ти имаш ли нещо за изпращане, Спайсър? — попита Линк.

— Не. Днес не.

— Ще чакам отвън — каза Линк.

Вратата се затвори; чуха се стъпки, а после изведнъж настъпи тишина. Много дълга тишина. Нищо. Нито дума не бе разменена между адвоката и неговия клиент. Момчетата в белия микробус чакаха цяла вечност, докато не стана ясно, че нещо се е объркало.

Докато Линк излизаше от стаичката, Тревър бързо и сръчно остави куфарчето пред вратата на пода, където то стоеше невинно през останалата част от срещата между адвокат и клиент. Линк го забеляза, но това не му направи впечатление.

— Защо направи това? — попита Спайсър.

— Куфарчето е празно — сви рамене Тревър. — Нека камерите го видят. Нямаме какво да крием. — Тревър беше изпитал последен пристъп на угризения. Може би щеше да запише следващата си среща със своя клиент, но не и тази. Просто щеше да каже на Уес и Чап, че пазачът е взел куфарчето му — нещо, което от време на време се случваше.

— Все едно — каза Спайсър, като прерови писмата и стигна до двата по-дебели плика. — Това ли са парите?

— Да. Трябваше да използвам няколко стотачки.

— Защо? Нали ти казах да бъдат в банкноти от по двайсет и петдесет долара?

— Такива успях да намеря. Не очаквах да ми потрябват толкова пари в брой.

Джо Рой разгледа адресите на другите писма. После попита с доста сарказъм:

— Какво стана във Вашингтон?

— Трудна работа. Това е една от онези фирми за частни пощенски кутии в предградията, отворена по двайсет и четири часа, винаги има някой дежурен и много посетители. Охраната е внимателна. Ще измислим нещо.

— Кой детектив използваш?