— Ще идем — казва синът ми — на разходка до планината. Ти си хапни от пълненката, аз знам от едно време, че ти я предпочиташ пред месото!

Вечерта ми се обади едно съседско момче, дето също ходило на ски в планината. Заръчали му да ми каже, че решили да останат на хижа «Бели мел», там щели да пренощуват, та да не съм се безпокоил за тях. Е, хубаво, тяхна воля, мога ли аз да им командвам къде да спят! Аз пък повиках двама акрани, сложих им да ядат и пият и взех да нагъвам ракийката. Нагъвам и подсмърчам.

— Що подсмърчаш бре, какво ти стана? — пита ме единият.

— Остави — викам, — простинал съм! От настинката е!

Какво да ви кажа друго? Що да развалям кефа на хората, аз съм ги поканил да се веселят, а не да слушат разни ми ти жалби от овехтели ханджии!

Ето какво нещо е времето, любезни ми гостенино! Задмине ли те — не разчитай вече на него, нови добрини няма да ти донесе. И мене времето ме е задминало, а защо поддържам още този хан — един господ знае! Ето, приказва се, че на туй място, дето сега е ханът и дворът му, щели ЦУМ да дигат на няколко етажа. Е, хубаво, като са решили, ще го сторят. Н е станал голям град, не може без ЦУМ. Аз ще си ида на пчелина и ще си поминувам, както бог дал, но какво ще правя с този свят, дето е щъкал и се е извървявал тук? Нито мога да го оставя, нито иде да го дигна с каруцата. Туй са гощавки и сватби, и веселби, че ако река да ги наредя на една софра, дузина чаршии като тази няма да ми стигнат!

Такива историйки ни разправяше ханджията, другарю, а дали Юлиян ги слушаше, не мога да ти кажа с положителност. Той ни поръча още по половин ока вино, подкани ни да пием, но едва ли слушаше бърборенето на стария, защото имаше вид на човек, който си мисли за свои работи. Затова накрая много се учудих, когато той запита ханджията ще ли му даде под наем онази стаичка с верандата край голямото лозе, до пътя. Ханджията отговори, че кирия взимал само за одаите в хана. Ако Юлиян харесвал онази стаичка — сполай да му е, да живее в нея като драг гостенин, колкото му душа иска и докато му омръзне. Там жена му прихождала приживе, но откакто се поминала, и той не бил прекрачил прага на стайчето, нито му се дощявало да погледне от балкона. Зер, кой ще му се засмее сега свойски отдоле и ще рече: «Хайде бре, Сандо, слезни при мене да изпием по едно кааве!»

Като изрече тия думи, той извади от чекмеджето на тезгяха една връзка ключове, изниза два от тях и ги подаде на шефа.

— Този — посочи му — е от портичката, а бронзовият, дето мяза на старовремски — той е от входната врата. Нанасяй се, добрий ми гостенино, а аз, като дойде неделята, ще намина за час-два да видя как си се подредил. Пък и избата ще ти покажа, там е скътано едно съкровище на девет години, хи, хи! Да видиш, че и дядо ти ханджия има едно имане за пред света!

Тръгнахме за дома на помощника Щерев, но насред пътя Юлиян забави хода на колата и върна назад. Стигнахме отново до хотел «Република» и Юлиян паркира близо до стъкления му вход. Излезе портиерът да ни посрещне, разтопен от внимание и усмивка, а Юлиян му обърна гръб и набързо нахълта в съседния цветарски магазин. В магазина се бави по-длъжко, отколкото според мене се полага за един другар на неговото положение, а когато излезе, той носеше толкова цветя, че на мене дори ми стана неудобно, а какво си е помислил портиерът, не ми иде наум. Защото жена с цветя — иди-доди, ама мъж с цветя — туй е някак си неприлично, струва ми се, и не е съвсем в реда на нещата.

Но Юлиян не даваше пет пари за това какво мислим ние с портиера по въпроса. С лявата си ръка беше прегърнал един огромен букет от лалета и гладиоли, а в дясната държеше по-малък букет, по-скоро китка, събрана от бели карамфили и момина сълза.

Докато се наместваше пред кормилото и бършеше ръцете си с кърпичка, Юлиян рече:

— Големият букет е за Павлинка, нашата младоженка, затова съм избрал гладиоли и лалета, те са сватбарски цветя!

«Заранта й удари един ритник по задника, а сега ще й поднасяш разкошни цветя!» — идеше ми да му кажа, но си замълчах, разбира се. Освен дето не е моя работа да се бъркам в директорската политика, той беше и един мъчен човек, никога не знаеш със сигурност какво ще ти отговори и на колко парчета ще му скимне да те среже.

— А това букетче е за другарката Щерева — продължи той. — Не съм я виждал и не зная каква е…

— Учителка е по литература в тукашното ЕСПУ — побързах да го осведомя, тъй като си мислех, че той се интересува за професията й.

— … и не зная каква е на външност — продължи той, сякаш не беше ме чул. — Но кой знае защо, имам чувството, че това букетче много ще й подхожда! Ти какво мислиш, домакине?

— Извинете, но за жените на шефовете си нямам мнение! — предпазих се от възможна клопка, защото макар да бях изпил една ока вино, не бях си загубил ума.

Къщата на Щереви се намираше в самия край на главната улица, оттук започваше пътят, който се изкачваше към бай Сандовото място, та ни беше по на сгода първом да се отбием в тази къща. Предложих на Юлиян да спрем, но той поклати рязко глава:

— Най-напред ще идем до лозето на бай Сандо, а при другарката Щерева ще се върнем на доглеждане.

— Ваша воля! — рекох, въпреки да смятах, че бием излишен път. Животът ме беше научил, че с опак директор не бива да се влиза за било и не било в спор.

Как да ви кажа, другарю, стаичката на бай Сандо беше скъсена над прозореца, беше си една таванска стая, но от верандата й се откриваше хубав изглед, виждаше се като на длан широкият божи свят чак до балкана. Вътре наредбата й не хващаше очи — гол миндер, празен скрин, счупено огледало. Това беше всичко. Но моят човек не се смути ни най-малко, той не обръщаше внимание на наредбата, а се радваше не знам колко си на изгледа. Най-много го зарадва едно извисено място в лозето. Не го запитах какви бяха намеренията му във връзка с това място, но предположих, че той си имаше нещо предвид.