Той ме погледа мълчаливо минута-две и строгите и опънати черти на лицето му постепенно се отпуснаха.

— Аз разпитах докторите от болницата — рече той с половин глас и отново извади цигарите си. Помълча, повдигна рамене, после извади цигара и запуши.

— И какво казаха докторите? — попитах.

— Засега няма надежда! — каза бай Трифон. — И за бъдеще не са сигурни. Прешлени има засегнати, нерви, дето командуват мускули, изобщо — много тъжна компликация. Лоша орис имало туй дете!

— Да, много е жалко! — въздъхнах.

Бай Трифон се изправи от мястото си, походи напред и назад из стаята, после застана до мен и сложи тежката си ръка на рамото ми.

— Ще ти кажа каквото мисля. Честно и по мъжки! Бъди внимателен, деликатен, но не сторвай втори грях, още по-страшен, като подхранваш в душата й надежди. Ти никога няма да се върнеш при нея, туй е от ясно по-ясно. Затова не усуквай и не я залъгвай. По-добре ще е тя да преглътне отровата наведнъж, отколкото да й я поднасяш, както се казва — на час по лъжичка!

Станах, усмихнах му се «по мъжки» и му подадох за сбогом ръка.

Той беше около 8 години по-голям от мене. Когато аз постъпих в първи гимназиален клас, той следваше втори курс във Висшия институт по икономически науки. Имах чувството, че е веселяк по характер, за разлика от баща си, който все изглеждаше силно замислен за нещо и малко намръщен. Когато си дохождаше, за някой и друг ден през ваканциите и ме виждаше наведен и унесен, всъщност — занесен по разни каталози и справочници, той ме подръпваше шеговито за ухото, хилеше се благодушно и като по-възрастен събрат усърдно ме поучаваше: «Недей да зобеш чак с такъв апетит таз сухоежбина, приятелче! Ще ти засъхнат ония жлези, с които природата е надарила мъжкия пол и го е направила чрез тях свой първенец и своя надежда. Освен това, в тях природата е заложила най-великите радости за мъжа! Цар Давид например е спал на стари години с по две момичета на по шестнадесет години — едното откъм лявата му ръка, другото — откъм дясната. Обърне се човекът през нощта и макар годините му да са напреднали, отново става юнак. Е, приблизително, разбира се, но все пак! Ама как — ще попиташ. Ей тъй, приятелче, защото на младини не е зубрил като тебе до среднощ, ами е водел нормален младежки живот. Че и на стари години е поддържал най-здравословен режим: къркал си е мискетово винце, ръфал си е овнешки плешки и се е развличал с игра на барбут. Ама какъв барбут, братленце? По онуй време са го упражнявали не с костени зарчета, а с току-що напъпили подевки, четиринадесет, петнадесетгодишни, да речем. Местели са ги напред, назад и всеки е печелил и губил според сръчността си. Затуй е имало юначество и с една прашка момчурляк като тебе е могъл да види сметката на великан!.. Ами ти? Аз се обзалагам, че ако я караш тъй, един ден ще заприличаш на пророк Данаила — толкова изпаднал, че и лъвовете не са пощяли да го сгризкат за мезе…»

По-късно узнах, че с подробности от библейските истории го запознавала усърдно една жена на средна възраст, вдовица, на която бил квартирант през студентските си години.

Сега видях Руси седнал солидно в ръчно изработен стол, с масивни ръкохватки и резбована облегалка. Беше облечен в моден гълъбовосив костюм от европейски таргал и, уви, беше прекалено понапълнял за годините си и ужасно олисял. Темето му лъщеше, а малкото коса над челото си беше сресал на път. Той ми подаде ръка, без да се повдигне поне мъничко от стола си, затова и аз се почувствувах задължен да му отвърна със същата мера любезност.

— Как можа толкова ужасно да оплешивееш, бате Руси! — рекох. — И си много напълнял!

Но той не се засегна от думите ми, а добродушно се засмя.

— Какво да правя, момчето ми! — рече. — Професия! Моят занаят е свързан с гозби и жени. Понеже си млад, ще ти кажа, за да знаеш: от силните гозби бързо се пълнее, а русолявите мъже като мене също така бързичко олисяват от употребата на повечко жени.

Сложи писмото на масата, но преди да разреже плика, извади лъскаво пакетче цигари и ми предложи. Бяха американски цигари.

— Благодаря! — кимнах му любезно. — Такава марихуана не пуша!

— Марихуана! — изгледа ме състрадателно Руси. — Виждал си ти марихуана през плет! — И като че ли се ядоса малко: — Аз му предлагам «Марлборо» с двоен филтър, а той ми се фука с нашенското «БТ», дето човек не може позна тютюн ли пуши, или детелинка! — Но ядът му тутакси премина и той добродушно се засмя: — Варварин! Горноряховчани гаче не са се пръкнали в цивилизования свят, а в сърцето на Басмания или Тасмания, или там какво беше! Завчера изпратих на виден нашенец, стар ерген, една балеринка, ама такава прелест, цвете, дето има един парижки парфюм «Мил фльор» [3] , играе в «Цигански барон». Накратко — жена първа класа. Нашенецът ми вика на другия ден: «Мерсим, брате, по ми е приятно с портиерката, нея повече си я бива!» — Ха, ха, ха! — засмя се от сърце Руси. — Видях после тази портиерка, тя отиваше към четирийсетях, беше нисичка, с опънат задник, миришеше на попска яхния! По лицето му се изписа сянка на разочарование, но след няколко секунди тази сянка се стопи и той приятелски ми се усмихна: — Ти си омесен от друго тесто, приятелче, Евтимовци сте хора от сой. Дядо ти Евтим е поучавал «во Христе», клал е говеда и се е любил на стари години с една горноряховска амазонка. Когато харамийката се споминала, той го ударил на размисъл и възпоминания, завещал имота си на училището и станал пчелар. Ама пчелинът си кротнал на онова място, където амазонката обикновено стреляла с чифтето си, за да извести, че наближавала селото. Ти, като станеш голям инженер, пак ще пушиш боклук, но ще носиш на ръката си електронен «Сейко»; ще задължаваш секретарките ти да носят поли под коленете си, но на празник ще спиш с примабалерина, дето танцува на сцената Лебедовото езеро. Такъв ще бъдеш, приятелче, защото кръвта вода не става и аз затуй не обръщам внимание, като ми бърчиш сега нос от миризмата на моето «Марлборо». Всяко нещо с времето си иде, моето момче…

След като прочете писмото на баща си, той седя замислен някое време със свъсени вежди, сетне ме запита къде е багажът ми. Отговорих му, че съм оставил багажа си при портиера, и се изпотих от притеснение. Моите куфари и чанти бяха сиромашки и съвсем не отиваха на лукса, който цареше около офиса на хотела.

— Трябва да си ходя! — рекох. — Закъснявам! — и грабнах каскета си от стола.

— За никъде не закъсняваш, защото никой те не чака! — каза Руси.

Никой не ме чакаше, това беше вярно, но все пак имах някаква следа: шофьора на Диньо Диновски, заместник-министъра на тежката промишленост. Диньо Диновски беше от Долно Ряхово, той беше партизанствувал с баща ми. А шофьорът му Рашко беше от Горно Ряхово и моят баща го беше учил на а, б, в.

Обясних на Руси за «следата», а той ме изгледа състрадателно и със съжаление. Не обичам да ме гледат така, затова се запътих към вратата.

— Я стой! — викна подире ми Руси. — Туй е вятър работа, дето си го замислил! Аз познавам този горноряховски шофьор, неговата квартира е никаква, в две стаи са се нагъчкали седем души, в кухнята спи баба му, в антрето — дядо му, тебе къде ще те сложи да спиш? Ами то не е само до едното спане!

— Ще ида в някой евтин хотел — рекох, — имам някой и друг лев. Сетне, като взема изпита, ще се настаня в някое студентско общежитие. Работата не е толкова трагична! — опитах да се засмея.