После пяхме песни, партизански и любовни, а когато водката ни загря — изнизахме се на поляната и му друснахме голямо хоро.

Внимавахме с Мая, пазехме се, а в града започнаха да шушукат за нас. Щерев отслабна, очите му хлътнаха, лицето му придоби израз на светец.

На 30 декември главният седемдесетметров комин на завода започна да бълва към сивото зимно небе огромни къдели черен дим. Изпреварихме с една седмица пусковия срок, определен от правителството. По тоя случай дадох на другия ден, на Нова година, голям прием в тържествения салон на грандхотела. Дойдоха от секретариата на ЦК, първият секретар на окръжния комитет, градските ръководства, директорите на керамичния и стъкларския завод, инженери от завода, бригадири.

Между поканените имаше една девойка на име Саша, тя беше дъщеря на н-ския кмет. Пищна на тяло, с безцеремонни очи на закръглено румено лице, тя влачеше подире си опашка от ухажори, сред които не без изненада забелязах и моя «приятел» Боян Спиров.

Бяха и Щереви естествено, но тази вечер аз не обръщах никакво внимание на Мая. Присъединих се към ухажорите на Саша, превзех я на бърза ръка от лъскачите и понеже бях нагласил оркестъра да свири главно аржентински танци, всичките аржентински танци изтанцувах само с нея. По едно време забелязах — аз имам набито око, дявол да го вземе, — забелязах, че и Спиров си точи зъбите за това вкусно парче. Между другото — беше публична тайна — кметската щерка, като единствено чедо, беше наследница на двуетажна къща и на вила сред лозята с плувен басейн и подземен гараж. Подлецът, изгубил надежда за Мая, сега хитро се присламчваше към румената щерка на кмета.

Когато оркестърът засвири за седми път аржентинско танго, Спиров избърза да сложи ръка върху меко заобления кръст на Саша, но в тоя миг аз го улових за колосаната яка и рязко го извъртях към себе си. Той се облещи, като че ли насреща му стоеше таласъм.

— Как смееш — креснах в лицето му — да посягаш на момиче? Тъй ли се пипа пред всички една честна девойка?

— А-ма, вие!.. — зина той и заекна от страх.

— Туй да не ти е вариете някакво? — на свой ред се облещих аз насреща му и така го разтърсих, че главата му се задруса като на ония кукли, дето са на конец. — И за тебе няма ли дежурство в завода, ами си дошел да мърсуваш тук?

— Какво дежурство, моля ви се! — Беше се зачервил като рак, но лицето му започна бързо да бледнее.

— Не помниш, Спиров, не помниш! — заканих му се с пръст. — Аз ще ти припомня туй дежурство вдругиден, на първия дирекционен съвет. Ще видиш ти едно повишение, ама през плет! Службата зарязал, чуждите дами да закача!

И понеже стоеше като ударен от гръм, аз му изкрещях:

— Още ли си тук?

Той се люшна към изхода, а аз се засмях и рекох на Саша:

— Не бой се, момичето ми, докато аз съм в Н, никой не ще посмее да те закачи с пръст!

Наоколо се тълпеше отбран народ, чудеха се на този Спиров, а мен гледаха плахо и с голямо уважение.

— Музикантите! — извиках. — Валс!

И се поклоних на Мая.

До 12 часа оркестърът свиреше само валсове и танга и аз танцувах само с Мая.

След официалното приветствие всички взеха да се поздравяват, по-близките се целуваха. Когато целунах Мая, тя потръпна и затвори очи. Не зная дали някой забеляза това, всички бяха позамаяни от шампанското.

Напуснахме хотела към три часа след полунощ. Щерев беше се ужасно напил, та помолих двама от заводските бригадири да го подкрепят до колата. Настаниха го на задната седалка, аз сложих Мая до мен. Прехвърчаше сняг, в светлината на фаровете снежинките изглеждаха позлатени. Подкарах, но не по посока за Щереви, а към гарата.

— Защо? — учудено, но шепнешком ме запита Мая.

— Ти бързаш ли? — също шепнешком я запитах аз.

Тя не ми отговори, но усетих, че леко се притисна до мен.

А Щерев тутакси заспа.

Заварихме началника на гарата и телеграфиста вече вързали кънките. Помощникът будуваше трезвен, нему беше се паднало дежурството. Оставих на приятелите си една щайга отлежала «гъмза», честитих им новата година, разцелувах ме се. Кой знае как сред приятелите ми от станцията беше и Мая. Целунах и нея, но този път и аз затворих очи.

Щерев спеше в колата.

Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.

На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.

«До гуша бях зает! — щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. — Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?»

Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.

Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.

— Къде са Соня, Мая? — попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. — Къде са хората ти? — учудих се, като неволно взех да се оглеждам. — Да не би да са закъснели в града?