— Добре, да кажем, че е така! — отвърна той с въздишка. — Вярно, така е! Ами вие като сте ми приятели, защо веднага не казахте това, ами толкова време мълчите и се цупите!

Момчетата погледнаха смутено приятеля си.

— Хайде, защо? — подкани ги Пешо.

— Който е виновен, трябва пръв да почне! — каза понамръщен Коста.

— Трябва, ама не почнах! А вие защо се спотайвате? Това другарско ли е?

Веселин въздъхна.

— Там е работата, че отначало не, ти бяхме сърдити! — каза той разколебано. — Като се спаси, ние всички се зарадвахме и забравихме за лошото! Ти се държа така хубаво с диверсантите, че лошото тогава дори през ума ни не минаваше!

Веселин се почеса смутено по носа и продължи:

— Добре, ама после какво стана? Диверсантите избягаха. Сега нас ни е яд и ни е мъчно! Там е цялата работа!

— Полковникът ще залови диверсантите! — отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го погледнаха. — Това е ясно като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!

— Ех, като ги залови, ще ни олекне! — каза с въздишка Коста.

— А това на теб да ти е за урок!

Пешо сам разбираше, че такъв горчив урок никога не се забравя! Действително, ако беше послушал приятелите си, сега на плещите му нямаше да тежи тая тежка отговорност. Той наистина дълбоко вярваше, че диверсантите ще бъдат разкрити, но сега за пръв път ясно почувствува — грешката си оставаше грешка! Общото решение трябваше да бъде за него задължително!

— И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! — отвърна Пешо зачервен. — И това е ясно като две и две четири!

След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувствуваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата черна кола специалистът по колите Чарли.

— Я вижте! възкликна той учудено. — Това е колата на полковника!

През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?

— Сигурно полковникът е отишъл у вас! — предположи Веселин. — Иначе защо колата ще чака тук?

Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той подтисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза:

— Вие чакайте в градинката! Ако има нещо интересно, веднага ще сляза да ви кажа!

След това, без да бърза, тръгна нагоре по стълбите. Полковник Филипов наистина беше при бащата на Пешо.

Той бе пристигнал близо преди един час, но все още търпеливо чакаше. За тая вечер на него му беше необходимо още един път да поговори с Пешо и другарчетата му.

Чакането не беше досадно — имаше за какво да поговорят с бащата на Пешо. Отначало стана дума за миналото — общи приятели, общи спомени, след това разговорът неусетно се прехвърли върху момчетата. Полковник Филипов още веднъж изказа своето възхищение от остроумния начин, по който момчетата бяха разрешили всички загадки, от тяхната находчивост и изобретателност при преследването на Тороманов, от бистрия им ум и трезвите им решения и особено много от храбростта, която бяха проявили в последните дни.

— Ние не познаваме нашите деца! — каза Андреев замислен. — Струва ни се, че са прозрачни като стъкла, а те постоянно ни изненадват!

— Туй е, защото те за нас винаги си остават деца — отвърна полковникът. — А те не са вече деца, те са разумни момчета!

— Да, вярно е! — с неочаквана за тона на разговора им горещина се съгласи Андреев. — И да ти кажа право — именно заради това не се сърдя на моя син!

— За какво да му се сърдиш? — учуди се полковникът. — Само това остана — да му се сърдиш!

— Е! Как да няма за какво! Ами да речем за тая негова доста глупавичка постъпка — да се намъкне по-среднощ при диверсантите!

— Не си прав! — замаха с пръст полковникът.

— Чакай, нали казах, че не му се сърдя!

— Няма място за сърдене! В края на краищата все пак това са момчета и каквото са направили до тоя момент, е повече от много!

— А благодарение на него диверсантите не избягаха ли?

— Това е вече съвсем друг въпрос! Пък и диверсантите все още не са избягали!

— А ето — аз отивам дори по-далеч — каза разгорещен Андреев. — Дори да избягат! Нищо, пак няма да му се сърдя! За нас диверсантите не са кой знае какъв проблем, пък и да са проблем — той е временен, утре вече няма да съществува! Но за нас съществува друг остър и най-жизнено важен проблем — да възпитаваме истински достойни граждани на републиката… А това аз го разбирам така — да възпитаме смели и силим младежи, самостоятелна и храбри! Да звънтят те като най-чиста стомана, да се гордеем с тях! Да имат свое лице, своя глава на плещите, своя физиономия! Ето това ми се иска! Да си кажа право, никак не харесвам такива препарирани педагози, които превръщат послушанието в покорност насаждат в децата ни тоя дух на подчиненост, на които те сами робуват от десетилетия! Та какво може да излезе от такава деца!