— Същата вечер в кооперацията на Тороманов влезли двама милиционери в униформа, които търсели някаква своя съселянка. Момичето работело като до машна помощница в същата кооперация; милиционерите знаели етажа, но били забравили семейството. Добре, те се изкачват на етажа и звънят най-напред у Тороманови… Госпожа Тороманова поглежда през шпионката, вижда служителите на властта и понеже съвестта и не е чиста, изпада в паника. Тя почти се втурва при мъжа си и подплашва и него — „милиция!“. Единствената улика, която в тоя момент Тороманов е имал в себе си, това било ключът… Къде да го скрие? Разбира се, при един щателен обиск всичко скрито може да се намери… Той поглежда през прозореца към празния двор и тъй като в тоя момент не ви е забелязал, спокойно изхвърля ключа навън. Веднага след това той разбира, че тревогата е била напразна, отива да си търси ключа и намира, вас… По-нататък вие знаете историята по-добре от мене!

— Ааа, не е вярно, другарю полковник! — засмя се Чарли. — Ние нищо не знаем за самите диверсанти! Кажете ни откъде са дошли, какво стискали да правят!

Полковник Филипов шеговито се усмихна.

— Вижте, туй още не е позволено! — каза той. — Делото е все още следствено, нямам право да издавам никакви тайни!… Но… скоро ще му се чуе гласът, много скоро! Тогава всичко ще ви стане ясно!

И наистина момчетата научиха едва когато в съда бе изнесено делото срещу групата шпиони и диверсанти. От самопризнанията и от документите бе установено, че групата била подготвена в един американски лагер в Бавария и след това прехвърлена в Гърция. Тук тя е била снабдена с цялото необходимо снаряжение, с голяма сума левове и долари, с радиопредавател от последен модел и подробно инструктирана. При преминаването на границата се завързала престрелка, двама от диверсантите били убити, но другите успели да се промъкнат до София.

В София бандитите установили най-напред връзка с Тороманов, който им намерил квартира у инженер Дончев. Тороманов бил задължен да ги снабдява с храна и със сведенията, които те предавали на задграничната централа с радиопредавателя. Самите сведения били събирани от шпионска мрежа, която не могла да бъде разкрита напълно.

През същото време диверсантската група усилено се подготвяла да изпълни основната задача, за КОЯТО била изпратена в България. Тяхна прицелна точка била мината, в която се копаели скъпи руди. Целта била да се разрушат мините и, макар и временно, да се спре производството. Най-напред бил завербуван за тяхната работа шофьорът на главния директор, когото бандитите държали в ръцете си заради стари негови прегрешения спрямо революционното движение в страната. Все пак оказало се, че само неговата помощ няма да бъде достатъчна, тъй като шофьорът нямал достъп до вътрешността на мините. Той успял само да скрие на сигурно място взривните материали и подготвил прехвърлянето на диверсантската група в квартирата на зъболекаря. Тороманов положил големи усилия да проникне в мините като инженер, но всичките му опити пропаднали. В края на краищата той сам ги прекратил, за да не възбуди около себе си някакво подозрение.

Тогава бандитите приели нов вариант — да проникнат в мините като работници или просто да се вмъкнат в тях със сила, да хвърлят във въздуха основните съобщителни връзки и инсталациите и след това да се измъкнат с колата на директора до граничната област. Първоначалният план предвиждал в бягството да участвуват и Тороманови, но събитията осуетили това бягство. Както вече е известно, благодарение бдителността на момчетата престъплението е било осуетено в навечерието на неговото осъществяване.

В съда престъпниците получиха заслуженото си наказание.

Изминаха няколко месеца.

Ваканцията бе свършила, бялата училищна сграда се бе изпълнила сякаш до самия покрив с радостната и развълнувана глъчка на учениците. По тихите коридори отново зазвуча старият училищен звънец, понесен от прегърбения и като че ли още повече побелял „байчо“. В колбите и ретортите на химическия кабинет отново закипяха чудните смеси, загоряха с ярка химическа светлина газовите припламвания. По масите на младите естественици се появиха препарирани чучулиги, пъстри саламандри, тънки зли змии. В кабинета по физика бе шумно и интересно въртяха се дискове, блестяха на слънчевата светлина прозрачните кристали зареждаха се с електричество лайденските стъкленици. Пред децата отново се разкри чудният и непознат свят на природата, пред който добрите ученици се прехласнаха от интерес и любопитство, а мързеливичките може би малко се плашеха и тревожеха.

Така неусетно измина септември. Времето бе приятно и топло, с неизменна копринена мекота блестеше есенното небе. По него все по-често почнаха да се мяркат черните точици на прелетните птици, из парковете се носеше тревожен грак, листата на дърветата пожълтяха и почнаха да капят. Навсякъде, където имаше живот, властно се настани есента — мека, уханна, необикновено богата на багри и полутонове и може би съвсем малко унила и тъжна, тъй като след нея трябваше да дойде студената и сурова зима.

В началото на октомври в училището, където учеха и нашите малки герои, бе свикан пионерски сбор. Тържеството се състоя в големия училищен салон. Сцената бе богато украсена и драпирана с червени знамена, а дългата маса бе застлана със съвсем ново платно, купено като че ли нарочно за тържеството. Овехтелите книжни гирлянди бяха заменени с нови, на рампата на голямата сцена висяха красиви килими, които децата за пръв път виждаха. Из салона се носеше доста силничка дезинфекционна миризма, но затова пък навсякъде бе чисто, приятно и уютно. Освен пионерите сега тука бяха всички учители, много родители на ученици и една доста голяма група офицери, повечето млади, с малко непозната на пионерите униформа. Наближаваше вече часът на откриването. Тия, които бяха назад, се повдигаха на пръсти, за да видят героите на тържеството, но не успяваха да видят Нищо освен няколко плешиви глави и една зелена дамска шапка с перо, съвсем самотни сред наводнението от червени пионерски връзки и усмихнати лица на момчета и момичета.

Героите липсваха! Човек не можеше да ги види никъде в залата!

В същност малцина знаеха, че те са тук — в малката стаичка, която се намираше някъде зад сцената и служеше за гардероб.

Външният им вид не предвещаваше нищо хубаво — те всички изглеждаха необикновено пребледнели, смутени, та дори уплашени. Даже Пешо, който умееше и при най-трудни положения да изглежда хладнокръвен и спокоен, сега сякаш бе загубил присъствие на духа, стоеше притихнал до баща си и не повдигаше очи от емайлираната кокарда на фуражката, която полковник Филипов бе оставил небрежно върху една от тоалетните масички. Коста, със съвсем нова пионерска връзка и с нов шаячен панталон — ни къс, ни дълъг — седеше в ъгъла, преглъщаше от време на време със сухо гърло и напразно търсеше с поглед помощ от приятелите си. Веселин, Бебо, Чарли и другите — всички седяха в стаичката като на тръни и чакаха с премалели сърца да им кажат: „Хайде тръгвайте!“