— Няма да ги преследвате! Забранявам! — Дориан събра всички сили, за да подчертае волята си.

— Не ги ли подгоним начаса, ще се измъкнат! — Башир видя, как се изплъзва звездния му миг и погледна умолително към Бен Абрам. — Може би тежката рана, не ти позволява да вземеш правилното решение, могъщи господарю.

Дориан се подпря с мъка на лакът.

— Заклевам се в името на Аллаха! Ако престъпиш заповедите ми, ще набуча главата ти на копието си, а тялото ти ще заровя в свинска кожа.

Последва продължителна тишина и накрая Башир попита тихо:

— Ще повтори ли великият господар Ал Салил тази заповед пред висшите офицери от щаба, за да свидетелстват, че не страхът е станал причина да остана безучастен, докато разбитият враг бяга?

Четиримата висши офицери влязоха в шатрата и Дориан повтори нареждането си, след което ги отпрати. Когато Башир понечи да ги последва, Дориан го спря.

— Тук са намесени толкова дълбоки неща, че не мога да ти ги обясня, Башир. Прости ме, задето се отнасям така към теб! Искам да знаеш, че благоволението ми не се е променило с нищо. — Башир се поклони, като докосна устни и сърце, но докато се оттегляше заднишком, лицето му остана студено и отчуждено. Отвън се разнесоха сърдитите му команди към войската, да започне изграждането на лагера.

Дориан сякаш потъна в дълбок сън. В шатрата тегнеше тишина. Ясмини избърса потта от челото му с навлажнена кърпа. След доста време той се размърда и отвори очи. Погледна първо нея, а после Бен Абрам.

— Сами ли сме? — попита той и двамата кимнаха утвърдително.

— Ела по-близо, стари татко. Трябва да ти кажа нещо. — Ясмини понечи да ги остави насаме, но той я хвана за ръката. Щом двамата се надвесиха над него, Дориан каза тихо:

— Мъжът, който ме удари, беше моят брат. Затова не позволих на Башир да го преследва.

— Възможно ли е това, Доуи? — Ясмини го гледаше с широко отворени очи.

— Да — отвърна вместо него Бен Абрам. — Аз познавам брат му и знам, че е възможно.

— Кажи й ти, стари татко, моля те! За мен е много изтощително. Обясни й!

Бен Абрам събра мислите си и започна с тих глас, така че никой отвън да не го чуе. Разказа на Ясмини, как Дориан е бил пленен и продаден в робство като дете, как Ал Малик го купил от пиратите и осиновил.

— Виждал съм го очи в очи, този брат на Ал Салил. Добре го опознах там, на острова, след като бе разгромил леговището на пиратите. Казва се Том. Аз бях негов пленник, но той ме освободи и ме изпрати с послание до Ал Салил. Обеща, че никога няма да престане да го търси и че един ден ще го намери и спаси.

Ясмини погледна към Дориан и той кимна.

— И защо тогава не е изпълнил клетвата си да те освободи, тоя твой верен брат? — попита тя.

Дориан изглеждаше смутен.

— Не мога да отговоря на този въпрос — призна той. — Брат ми Том не е човек, който си престъпва думата. Предполагам, че след толкова много години, се е отчаял и ме е забравил.

— Не — обади се Бен Абрам. — Има още нещо, което ти не знаеш и което не можех да ти кажа. Брат ти се върна в Занзибар, за да те търси. Принц Ал Малик не искаше да те върне. Изпрати моллата Ал Алама при брат ти. Казал му, че Ал Амхара е умрял от треска и в гробищата има плоча с твоето име.

— Това е станало, когато баща ми ме преименува на Ал Салил. — Гласът на Дориан стана по-остър и силен, когато разбра истината. — Нищо чудно, че брат ми е престанал да ме търси.

Млъкна и затвори очи. Ясмини помисли, че е изпаднал в несвяст, но забеляза една сълзица да се процежда през стиснатите мигли. Сърцето й се сви от болка.

— Какво ще направиш, любов моя? — Тя погали огнените му коси.

— Не знам — отвърна Дориан. — Толкова е жестоко! Сякаш сабя разсича сърцето ми!

— Сега принадлежиш на исляма — обади се Бен Абрам. — Можеш ли да се върнеш към корените си?

— Ще повярва ли брат ти, че си жив, след като толкова години си бил мъртъв? — попита Ясмини.

— И ще можеш ли да го прегърнеш, след като е станал заклет враг на твоя баща Ал Малик, халифа на Оман, на твоя Бог и на твоя народ? — Бен Абрам въртеше кинжал в сърцето му.

Дориан не можеше да отговори на тези въпроси. Извърна лице към кожената стена на шатрата и потърси спасение в слабостта от раняването си. Ясмини не мръдна от ложето му, докато той изпадаше в несвяст и пак идваше на себе си, измъчван от физическа болка и от чувствата, които пълнеха сърцето му и заплашваха да го разкъсат.

Армията се заседя дълги дни в лагера под склона, а нейният шейх лежеше усамотен в шатрата си.

Събраха ранените и ги настаниха в навеси под сенките на дърветата. За тях се грижеше Бен Абрам. Погребаха убитите, но не смутиха покоя на ония, които вече бяха намерили гроба си под червената грамада на каменната лавина. Ремонтираха изкривеното и повредено снаряжение и оръжие. И започнаха да чакат заповеди. Такива нямаше. Башир ал Синд кръстосваше ядосан лагера и се нахвърляше върху всеки, попаднал под погледа му. Останалите също бяха объркани. Горяха от желание да отмъстят за падналите в теснината свои другари, но не можеха да направят и крачка без заповед от Ал Салил.