Керълайн издаде тих гърлен звук и започна леко да го люлее, сякаш бе малко дете. Очите й бяха затворени, а на устните се появи лека полуусмивка, докато той ритмично смучеше гръдта.

— Пипни ме! — промълви тя така тихо, че той не долови смисъла. — Пипни ме! — повтори Керълайн. — Пипни както оня път! — Нощницата се бе набрала почти до горната част на бедрата и тя разтвори колене. Той спусна ръка надолу и чу: — Така.

Керълайн започна да движи таза си нагоре-надолу, сякаш яхаше пони. Само след няколко минути тялото й се изви нагоре и той усети напрежението на всеки негов мускул.

Като опънат лък, миг преди да излети стрелата, помисли си Том.

Изведнъж тя се затресе и нададе вик, който го уплаши. После падна назад и се отпусна като мъртва. Том се стресна. Взе лицето й в длани и видя, че е цялото червено, очите затворени, а по горната устна бе избила ситна пот.

Отвори очи и го погледна безизразно. После рязко се дръпна и му завъртя звънка плесница.

— Мразя те! — просъска тя злобно. — Не трябваше да ме караш да идвам тук. Не трябваше да ме пипаш така. Ти си виновен. — И избухна в сълзи.

Том лежеше зашеметен и преди да разбере какво става, тя скочи на крака и зашумоля с нощницата си към вратата. С леки стъпки се измъкна навън и изчезна към стълбата.

Мина известно време, преди Том да се съвземе. Все още зашеметен, той духна фенера и заключи внимателно вратата. Трябваше да намери сгоден случай да върне ключа в писалището на баща си, но нямаше защо да бърза. Засега не личеше липсата да е забелязана. Все пак, не трябваше да носи ключа със себе си и затова го остави отново в скривалището.

Докато се промъкваше покрай вратата на Керълайн, забеляза, че се тресе от възмущение и гняв. Изпита неудържимо желание да я извлече от койката и да ги излее върху нея. Успя да се сдържи и да стигне до сламеника си на оръдейната палуба.

Гай го чакаше. Мълчалива сянка, свита до оръдието.

— Къде беше? — попита той шепнешком.

— Никъде. — Том беше изненадан и безсмислицата се изля от устата му, преди да може да я спре: — До клозета.

— Няма те от седемте удара на първа вахта — почти два часа — мрачно го осведоми Гай. — Трябва да си напълнил кофата догоре. Цяло чудо е, че изобщо е останало нещо от тебе.

— Бях на палубата — започна да се оправдава Том, а след това избухна: — И защо трябва да ти обяснявам? Да не си ми началник? — Хвърли се върху сламеника, сви се на кълбо и покри глава с одеялото.

Глупава малка лисица, помисли си той с горчивина. Пет пари не давам, дори да цопне през борда, да я излапат акулите.

„Серафим“ пореше вълните на югозапад, без да събира нито риф през звездните нощи. Всеки ден по пладне Том заставаше на юта с офицерите и с помощта на личния си бакстаф 39 определяше ширината, на която се намираше корабът. Баща му и Нед Тайлър правеха същото, а после сравняваха резултатите. В един незабравим ден Том приключи сложното изчисление и вдигна поглед от плочата си.

— Е, сър? — попита баща му със снизходителна усмивка.

— Двадесет и два градуса, шестнадесет минути и тридесет и осем секунди южна ширина — отвърна колебливо Том. — Според моите изчисления, трябва да се намираме на няколко левги северно от Тропика на Козирога.

Хал се намръщи престорено и погледна към Нед.

— Много ли е голяма грешката, мастър Втори?

— Да, капитане, поне десет секунди.

— Аз бих казал петнадесет. — Изражението на Хал омекна. — Няма нужда да го наказваме, нали?

— Тоя път не — пусна Нед една от редките си усмивки. Разликата между трите изчисления възлизаше на няколко морски мили — нищо на фона на морския безкрай. А и никоя жива душа не бе в състояние да каже, кое от изчисленията е правилното.

— Добре, момче — разроши косите му Нед. — Ще направим моряк от тебе. — Похвалата звуча в ушите на Том през целия ден.

Щом прекосиха Тропика на Козирога, времето рязко се промени. Навлязоха в дъждовния район на южния Атлантик и цялото небе до хоризонта се изпълни с надвиснали тъмни облаци, извили огромни туловища като наковалнята на Вулкан. Светкавици раздираха ярки рани в коремите им, гръмотевици трещяха като удари от божествения чук.

Хал нареди да съберат част от платната и да се подаде сигнал на „Йомен“, да ги следва отблизо.

Слънцето се спусна зад завесата на облаците, като ги обагри в кървавочервено. Плътна водна завеса заблъска палубата с такава мощ, че хората не можеха да се чуят един друг. Тя не позволяваше и да се види нищо от единия релинг до другия. Отточните отвори не бяха достатъчно големи за такова количество вода и екипажът лудуваше като бесен в това изобилие от сладка вода. Обърнали лица нагоре, хората жадно пиеха, докато търбусите им се издуха. Съблякоха дрехи и започнаха да отмиват солта от телата си, като се смееха и пръскаха свода.