„Всички, освен един“ — помисли си. Имаше една пречка, която не можеше да отстрани лесно — стока, която обектът изразходваше с ненаситна бързина и която се заместваше най-трудно.

Фьодоров се беше обадил по радиостанцията и сега управителят чакаше на площадката за хеликоптери да посрещне Савич. Трепереше в щипещия студен вятър. Беше май, но Полярният кръг все пак се намираше само на четиристотин мили на север.

— Добре дошъл, Антон — каза Ян Паулус, широкоплещест южноафрикански минен инженер.

Ръкуваха се и тръгнаха към чакащия джип.

— Искаш ли да видиш как върви работата? — попита Паулус и включи на скорост.

Савич беше виждал този аспект на проекта само веднъж и не изпитваше желание да повтаря преживяването.

— Не. Да отидем в кабинета ти. Нося бутилка хубаво шотландско уиски.

Руснакът не се интересуваше много от управителя на обекта, но знаеше, че трябва да му доставя удоволствие. Разбира се, заплатата от пет милиона долара на Паулус допринасяше за отношенията им повече, отколкото по някоя чашка алкохол от време на време.

Трите кораба, които бяха докарали на север и изтеглили на брега под работната площадка, бяха стари океански лайнери, доставени от склада за метални отпадъци на Шиер Сингх. Макар и преминали най-хубавите си години, те бяха функционални и идеално служеха за целите на Савич. Паулус се беше настанил в апартамента на посланика в дългия сто метра луксозен кораб, плавал навремето в Егейско море.

Украсата от позлата и синьо, някога смятана за елегантна, беше избледняла, а килимите бяха изтъркани и изпъстрени с изгаряния от цигари, мебелите бяха овехтели и металните части потъмнели. Савич отиде до тоалетната и когато пусна водата, от чинията се разнесе отвратителна смрад. Образът му в огледалото изглеждаше червеникавокафяв: стъклото беше изгубило лъскавината си.

Когато Савич се върна във всекидневната, Паулус седеше на дивана. Вече беше налял две чаши уиски.

— Имало е инцидент на единия сух док — каза той, щом Савич седна.

Руснакът замръзна.

— На кой?

— „Маус“. Двама от твоите бивши командоси от Спецназ решили да пренебрегнат процедурата и минали по мушамата, над трюма. Тя се скъсала и те паднали и се пребили.

Руснакът отпи от питието си.

— Има ли някаква следа, че са им помогнали?

— Не. Твоите хора проверили сухия док и кораба в трюма веднага щом двамата не се върнали навреме от обхода. Никой не се е качвал на борда и нямало следи от борба. Единственият плавателен съд наблизо бил товарен кораб с ирански флаг и освен ако моллите в Техеран не са надушили нещо за нашата операция, съмнявам се, че са замесени.

Савич изруга под нос. Всички, които беше наел да пазят корабите, бяха бивши служители на специалните части, прочутия Спецназ. Бяха твърде добре обучени, за да се отклонят от маршрута си, но от друга страна, той разбираше защо са го направили. След като си бяха получили парите, поддържането на изострена бдителност беше почти невъзможно. Той лесно можеше да си представи как съкращават периметъра на обиколката си, като минават напряко по мушамата върху трюма. Лекомислената им грешка може би щеше да послужи за урок на другите.

Реши, че това е нещастен случай, и го разкара от главата си.

— Как вървят нещата тук?

Южноафриканецът имаше ужасни развалени зъби, поради което усмивката му наподобяваше безрадостна гримаса.

— Отлично. Златната ти жила е с най-високата проба, която съм виждал. По дяволите, целият район е пълен с руда. Производството е с дванадесет процента над очакванията, а все още работим в наносните слоеве в склона.

— Кога ще изпратите първия товар?

— По-скоро, отколкото мислехме. „Соури“ трябва да пристигне след десет дни. Поради товара на кораба има тройно повече пазачи, затова искам да качим пратката, когато отново се отправи на юг.

— Хубаво. Преди два дни говорих с Фолкман. Преработвателният център е готов. Последните матрици и щампи са пристигнали тази седмица.

— И банките ще приемат доставката?

— Веднага щом е възможно.

Паулус отново напълни чашите и вдигна наздравица.

— Да пием за алчността и глупостта. Откриеш ли я в подходящата група хора, тази комбинация може да те направи много богат.

Антон Савич беше напълно съгласен да пие за това.

Еди излезе от дома на семейство Ксанг почти в полунощ. Беше изтощително.

Те бяха загубили сина си веднъж, когато беше яхнал змията, а сега Еди им каза, че са го загубили за втори път в морето. Представи се като моряк от търговски кораб на КОСКО, ръководена от военните китайска товарна мореплавателна линия, и обясни, че корабът му попаднал на контейнер, докато се връщал в Шанхай. Капитанът заповядал да го изтеглят на борда: мислел, че вътре може да има нещо ценно. Спести им зловещите подробности за онова, което всъщност бяха намерили, но спомена, че открил дневника на сина им и се заклел да уведоми семейството.