— Много съжалявам, че ви безпокоя, фрау Исфординг — започна Хуан, когато тя стигна до площадката на стълбището на първия етаж. Не посегнаха да се ръкуват. — Но нямаше друг начин. Задействани са планове за освобождаването на съпруга ви, но се нуждаем от вашата помощ. Единствено на вас е разрешено да го виждате в „Регенсдорф“ и той трябва да бъде уведомен какво става.

— Казахте, че искат да убият Руди? — Тя седна на стола. В очите й напираха сълзи.

— Да. Може би не знаете, че някои групировки в освободителното движение на Палестина смятат, че съпругът ви знае къде са парите им. Вероятно милиарди долари.

— Но… той каза, че работата му с палестинците е законна.

Кабрило коленичи пред уплашената жена и хвана треперещите й ръце.

— Може и да е така, но за тези хора слуховете са факти. В понеделник те или ще го убият, или ще се опитат да го отвлекат. Трябва да ги изпреварим.

— Не знам… какво да направя. Не трябва ли да кажете на полицията?

— Свидетелските показания на съпруга ви вече съсипаха кариерата на някои известни личности в бизнеса и правителството. Има и още по-влиятелни хора, които повече от всичко искат да запушат устата на съпруга ви.

Разбра, че е прекалено деликатен. Кара почти беше изчерпала психическите и емоционалните си сили и не схващаше какво й говори. Не можеше да я обвини. Допреди година съпруга на преуспяващ адвокат и доволна швейцарска домакиня, сега тя беше обсадена от репортери и ежедневно засипвана с истории за престъпната дейност на Исфординг.

— Опитвам се да ви обясня, че полицията няма да предотврати атаката срещу съпруга ви.

— Не е честно! — възмутено възкликна тя. — Ние си плащаме данъците.

Кабрило едва не се усмихна на наивността й.

— Както биха се изразили американците, вашият съпруг е разбутал гнездо на оси. Дошъл съм да се погрижа да не го ужилят.

Тя избърса очите си с хартиена кърпичка, която, изглежда, беше в джоба й, откакто бе купила халата, и се опита да изправи рамене.

— Не знам какво да направя. Какво да кажа на Руди? Какъв е планът ви?

— Не е нужно да правите нищо, фрау Исфординг. — Хуан обърна глава и извика към трапезарията. — Людмила.

Джулия излезе на светлината на лампата. Кара ахна, като видя двойничката си, и захапа кокалчетата на пръстите си. За миг Кабрило се притесни, че ще припадне, но фрау Исфординг събра сили и стана. Приближи се до Джулия и я огледа.

— Това е партньорката ми Людмила Демонова. Тя ще отиде в „Регенсдорф“ вместо вас утре. Не искам да ви обиждам, но за операцията е по-безопасно Людмила да се представи за вас, отколкото да ви обясним подробно плана. Ако имахме повече време, сама щяхте да отидете при съпруга си, но… — Хуан спря, оставяше я тя сама да стигне, до каквото заключение иска. — Позволено ли ви е да давате нещо на съпруга си?

— Не, но тайно му предавам бележки. Пазачите не са ми попречили поне досега.

— Добре, това е хубаво. Искам да напишете на съпруга си, че не сме ви сторили нищо лошо и да изслуша внимателно какво ще му каже Людмила. Ще го направите ли?

— Да. — Фрау Исфординг се съвземаше от първоначалния стрес и, изглежда, приемаше, че Кабрило и Хъксли са дошли да й помогнат. — Но какво ще стане след това?

— Имате предвид, след като освободим съпруга ви? Не знам. Аз трябва само да го заведа в тайна квартира, а после… — Хуан сви рамене като войник, който си върши работата, — после всичко зависи от съпруга ви и от моя шеф. Сигурен съм, че ще изпратят хора да ви вземат и че двамата ще заминете например за Южна Франция или Коста дел Сол.

Тя му се усмихна тъжно, сякаш знаеше, че остатъкът от живота й няма да е толкова идиличен.

Сутринта Джулия тръгна към затвора малко след девет. Кабрило нервничеше, че трябва да чака, но винаги съществуваше риск Кара Исфординг да се уплаши и да се обади на полицията. Тя освободи прислужницата за деня и сега двамата седяха в трапезарията и пиеха студено кафе. Хуан продължи да играе ролята си на руски гангстер, затова разговаряха малко, и това го радваше. До отвличането на адвоката оставаха само три дни и той усещаше как минутите летят. Модификациите на камиона още не бяха довършени, въпреки че бяха изпипали всичко в колите под наем и бяха уточнили графика. Най-много се тревожеше за работата, която трябваше да свършат в събота и неделя на строежа. За щастие строителната компания не поставяше нощни пазачи, затова нямаше проблем. Довечера обаче трябваше да пренесат десет тона цимент, ако искаха да спазят крайния срок.

Поглеждаше часовника си толкова често, че в единадесет китката го заболя. Беше разговарял с Линкълн и бе разбрал, че са приключили с ремаркето в склада и сега товарят двадесет и пет килограмовите торби цимент.

Щом чу звука от отварянето на автоматичната врата на гаража, скочи от стола. И отиде да посрещне Джулия, която тъкмо слизаше от беемвето на семейство Исфординг.

— Е?

— Фасулска работа — усмихна се тя. — Той разбра само за пет секунди, че не съм жена му, а пазачите изобщо не се загледаха.