Вир Норин протегна дясната си ръка към гривната. Корабният екран на ТВФ стана черен и ням. В същото време на пулта угасна зелената светлинка на астронавигатора. Една-единствена сигнална лампа — не на човека от Земята, а на тормансианина Таел — остана да свети като символ на възстановеното братство между двете планети.

Връщането на «Тъмен пламък» било много по-трудно от полета до Торманс, което още веднъж доказало опасното несъвършенство на ЗПЛ. По някакви причини звездолетът се отклонил от изчислената траектория. Вместо да падне като ястреб върху плячката си право от високите ширини на Галактиката на осмата извивка от нейната спирала, той пронизал три спирални ръкава и излязъл на външния край на нашия остров Шакти в пояса на «рентгеновите» или неутронни звезди, които притежават такава необикновена плътност, че един кубически сантиметър от тяхното вещество на Земята би тежал сто милиона тона. Между тези опорни стълбове от масивно вещество в допирните точки с най-плътните участъци от Тамас светели особени спирали на материята от Шакти. В тях също като в бездънни водовъртежи се виело, мнимо отдалечавайки се, поглъщаното от Тамас излъчване. Те се разполагали по периферията на Галактиката, един вид обратно на веществото в нашата вселена. Това явление дълго време си оставало неразгадано. През периода на първоначалното запознаване с покрайнините на света Шакти тези водовъртежи се наричали квазари. Сложното устройство на външните пръстени на Галактиката и Метагалактиката не се съдържаше в «звездичката» за връщането на «Тъмен пламък». Учениците разбраха само страшната опасност, в която бил изпаднал корабът.

По ТВФ те видяха кратките пътни бележки на паметната машина на звездолета: отслабналата, почернялата от непрекъснатата работа Мента Кор, неспалия седмици наред командир Гриф Рифт, измъчените инженери по пилотните и изчислителните инсталации Див Симбел и Сол Саин. Всеки си имаше по един «телохранител». За Сол Саин се грижеше Евиза, за Симбел — Чеди, за Рифт — Ола Дез, а Нея Холи успяваше и да поддържа биозащитата, и да се грижи за Мента Кор, да я пои и храни, да я масажира, да я приспива, когато дойдеше време за почивка.

«Тъмен пламък» се изтръгнал от външния силов пръстен без повреди, но с изразходвани запаси от енергия. След едно второ, по-сполучливо плъзгане по ръба на бездната звездолетът проникнал в двайсет и шеста област на осмата извивка, откъдето до Земята оставали около три месеца път. Той кацнал на същото плато Реват, откъдето преди единайсет месеца бил излетял за планетата Торманс.

— Какво е станало на Земята след пристигането на кораба, знае всеки землянин, то не е ново и за вас — каза учителят, угаси ТВФ и се спря така, като че ли изчакваше нещо.

— Определеният от Таел срок е изтекъл! — изведнъж се досети Кими и всички останали го подкрепиха. — Време е да изпратим ЗПЛ. Там, на Торманс!

— Нима нищо не е направено?! — извика Айода. — И никой не се е отнесъл до Съвета по звездоплаването?

Учителят лукаво наблюдаваше нарастващата тревога на младежите. Най-сетне той вдигна ръка, споровете утихнаха и всички се обърнаха към него.

— Миналата година вие бяхте в пустинята Намиб и пропуснахте едно събитие, което развълнува цялата планета. Отново, както преди три века, ЗПЛ на цефеяните преминал в обикновеното пространство близо до Торманс и бил привлечен от сигналите на автоматичната станция на един спътник на планетата. С кода на Великия пръстен станцията молела всички ЗПЛ, отиващи към двайсет и шестата област от осмия ръкав на Галактиката, да кацнат на планетата и да вземат едно съобщение…

— За нас, за Земята ли? — скочи Пуна. — И звездолетът взел ли го е?

— Взел го. Кой ЗПЛ може да откаже да приеме поща за гигантските разстояния, достъпни само за него?

— Какво е имало в съобщението? — попитаха в хор учениците.

— Не знам. То е написано на езика на Торманс и сега се превежда и проверява в лабораторията за изучаване на тази планета. Много обемиста информация за всичко, което се е случило за един век, повече — сто и трийсет години. Но аз приготвих за вас ей тия три стереоснимки…

— И вие сте мълчали? — Айода с укор хвърли на учителя тъмен, огнен поглед.

— Мълчах до едно време, сега вие сте подготвени да ги възприемете — невъзмутимо отговори учителят.

Щракна ключът на ТВФ. Те познаха площада и паметника на Всемогъщото време.

Старият храм — лобното място на Родис — липсваше. Вместо него широко се разтваряше към небето една полулунна постройка. Стълбата водеше към грамадна и стръмна арка, заобиколена на горната площадка от открита галерия. Двата края на галерията, захлупени от прозрачните чадъри на неизвестно как закрепени куполи, се издигаха рязко, високо и смело, надвисвайки над площада и околните сгради.

— Това е паметникът на Земята — тихо каза учителят — от планетата, която вече не се нарича Ян-Ях, а съзвучие със земното си название Торманс е получила името Тор-Ми-Ос. На техния език това означава същото, както названието «Земя» за нас. Това е и планетата, и почвата и, на която човекът се е трудил, отглеждайки храна, засаждайки градини и издигайки къщи за бъдещето, за своите деца, за уверения път на човечеството към безграничния свят.

На втората снимка на фона на постройката се виждаше скулптурна група от три фигури.

— Фай Родис! — възкликна Кими и учителят кимна мълчаливо, развълнуван не по-малко от децата.

Родис, изваяна от черен камък, в откритата голота на своя черен скафандър, бе вдигната на ръце от двама души с лицата на Таел и Гзер Бу-Ям, изсечени от тъмножълта, почти кафява скала. Двамата мъже, «кжи» и «джи», бяха се уловили за раменете със своите силни ръце. Върху тях свободно, с кръстосани крака седеше Фай Родис, обърнала лице към Гзер Бу-Ям и прегърнала Таел през врата.

Кой знае защо, скулпторът беше изобразил Родис с широк, небрежно навит тюрбан, така, както беше я видял на времето Таел. Камъкът на статуята приличаше на прочутите черни опали на Австралийския континент и целият искреше от вътрешни разноцветни светлини. Така милионите звезди пронизват мрака на тропическите нощи на Земята, за които Родис често беше разказвала на тормансианите, вдъхновявайки ги с красотата на света.