— Аз съм Хонтеело Толо Фраел — ясно произнесе той съставеното от три думи име, означаващо нисък ранг.

— Аз съм Фай Родис.

— Фай Родис, изпратен съм на ваше разположение. Моето име е сложно, особено за гости от чужда планета. Наричайте ме просто Таел. — Инженерът се усмихна стеснително и добродушно.

Родис разбра, че това е първият наистина добър човек, срещнат от нея на планетата Ян-Ях.

— Тук съществуват ли някакви приставки към имената, означаващи уважение, бележещи ум, труд или геройство, както у нас на Земята?

— Не, нямаме нищо подобно. Всички съкратено се наричат «кжи» — краткожител, жителка; учените, техниците и хората на изкуството, които не подлежат на ранна смърт, «джи» — дългожители, а към управниците се обръщаме с думите «велики», «всемогъщи» или «повелителю».

Фай Родис обмисляше чутото, а инженерът нервно правеше черти по килима с върха на обувката си, твърда и скърцаща, за разлика от безшумните, меки обувки на «змиеносците».

— Бихте ли желали да излезем в градината? — почти плахо предложи той. — Там ние ще можем…

— Да отидем… Таел — каза Родис и се усмихна на инженера.

Той пребледня, обърна се и тръгна напред. През прозореца-врата те слязоха в градината, в тесните алеи, планирани съвсем като на Земята.

Фай Родис се оглеждаше и се мъчеше да си спомни къде е виждала нещо подобно. Да не би в някое от училищата от трети цикъл в Южна Америка?

Безлистните цветя-дискове, яркожълти открая и тъмновиолетови в средата, които се полюшваха на тънките си голи стъбла над изумрудената трева, с нищо не напомняха за Земята. Чужди и изглеждаха и жълтите фуниевидни дървета. През биофилтрите едва проникваше острият мирис на други едни цветя, с ярък син цвят, които висяха на кичури от храстите около овалната полянка. Фай Родис направи крачка към широката пейка с намерение да седне, но инженерът енергично и посочи към другата страна, където едно конусовидно хълмче беше увенчано с беседка във формата на корона с тъпи зъбци.

— Това са цветята на безгрижната почивка — поясни той, — достатъчно е да поседите там няколко минути, за да потънете във вцепенение без мисли, страх и грижи. Тук обичат да седят върховните управници и в уреченото време слугите идват да ги изведат, иначе човек може да се застои тук неопределено дълго!

Тормансианинът и гостенката от Земята се изкачиха в беседката с изглед към градините на Цоам. Далеч долу, отвъд сините стени на градините, в подножието на платото се простираше огромен град. Стъклените му улици блестяха като речни ръкави. Но водата май не достигаше дори и в градините на Цоам.

Под земята в скрити тръби шумяха ручейчета и тук-там се вливаха в скромни басейни. От огромната порта дори дотук се дочуваха нестройна музика, равномерна глъчка, смях и отделни викове.

— Да не би там да става нещо? — попита Родис.

— Нищо. Това са стражите и прислугата на градините.

— Но защо са толкова невъздържани? Нима живеещите тук управници не държат на тишината?

— Не знам. В града шумът е много повече. В двореца не се чува, а удобството на другите им е безразлично. Слугите на властелините не се страхуват от никого, стига да са угодни на своите господари.

— Тогава те много зле ги възпитават!

— Че защо? И какво разбирате вие под тази дума?

— Преди всичко умението да се сдържаш, да не пречиш на другите хора. Това е единствената възможност да се направи съвместният живот добър за всички без изключение.

— И вие постигнали ли сте го на Земята?

— Дори нещо повече. Висшите стъпала на възприемането и самодисциплината, когато мислиш първо за другия и после за себе си.

— Това е невъзможно?

— То е било постигнато още преди хилядолетия.

— Значи и при вас не винаги е било така?

— Разбира се. Човекът е преодолял безброй препятствия. Но най-трудно и най-важно е било преодоляването на самия себе си, и то не от единици, а от цялата маса. А после всичко станало просто. Когато започвали да разбират околните и да им помагат, хората придобивали чувство за собствена значимост, без за това да се изисква нито особен талант, нито изключителна интелигентност, следователно този е именно пътят за мнозинството. Хората почувствували, че стават все по-префинени, по-изкусни, че придобиват широта на мисленето, с грамадно предимство пред тесните интелектуалци, дори и пред най-умните.

Инженерът не каза нищо, заслушан в далечния рев на радиото и в хорската глъчка.

— А сега ми разкажете по какъв начин съхранявате информацията на планетата Ян-Ях. И ми помогнете да я получа.

— Какво ви интересува на първо място?

— Историята на заселването на планетата от момента, когато вашите хора са пристигнали тук, чак до най-ново време. Особено интересни за мен са периодите на максимална заселеност и на последвалото я рязко спадане на населението на Ян-Ях. Естествено, с икономическите показатели и с промените в преобладаващата идеология.