Фай Родис се измори. Тя смъкна тънката тъкан на псевдотормансианската си дреха, направи сложна система от упражнения и я завърши с импровизиран танц. Нервното препускане на мислите и се прекрати и Родис отново стана способна да размишлява спокойно. Тя седна на края на огромната маса в класическата поза на древните източни мъдреци и така се съсредоточи, че всичко наоколо изчезна и пред мисления и поглед остана само нейната родна планета.

Дори тя, специалистката по най-критичния и най-страшния период от развитието на земното човечество, не беше си представяла целия обем и цялата дълбочина на инферното, през което е минал светът, за да стигне до разумния и свободен живот.

Древните хора са живеели в такива условия цял живот, за тях друг не е съществувал. И през тия прегради на невежеството и жестокостта от поколение към поколение векове наред са се проточвали златните нишки на чистата любов, съвестта, благодатното състрадание, помощта и самоотверженото търсене на изход от инферното. «Ние сме свикнали да се прекланяме пред титаните на изкуството и научната мисъл — мислеше си Родис, — обаче на тях, облечените с бронята на вглъбеното творчество или познание, им е било по-лесно да се промъкват през трудностите на живота. Колко по-тежко е било за обикновените хора, които не били мислители и художници. Единственото, с което те можели да се защищават от ударите на живота, били разбитите и разколебани в неговите несгоди мечти и фантазии. И въпреки всичко… израствали нови, подобни на тях, скромни и добри хора на незабележимия труд, които по своему били предани на възвишените стремежи. И след Ерата на разединения свят настъпили Ерата на световното обединение и Ерата на общия труд… и Ерата на срещналите се ръце».

Едва сега не с ума, а със сърцето си Фай Родис разбра цялата неизмеримост на цената, с която човечеството на Земята беше платило за своето комунистическо настояще, за излизането си от инферното на природата. Разбра по нов начин мъдростта на охранителните системи на обществото, остро почувствува, че никога, при никакви условия, в името на каквото и да било не бива да се допуща ни най-малко връщане към миналото. Нито крачка надолу по стълбата, назад към тясната бездна на инферното. Зад всяко стъпало от тази стълба стояха милиони тъгуващи, мечтаещи, страдащи и страшни човешки очи. И море от сълзи. Колко велик и колко прав беше учителят Кин Рух, който беше поставил теорията за инферналността в основата на изучаването на древната история! Едва след него окончателно се изясни извънредно важното психологическо обстоятелство на древните епохи — липсата на избор. По-точно, изборът е бил толкова усложнен от обществената неуреденост, че всеки опит за преодоляване на обстоятелствата е прераствал в морално-психологическа криза или в сериозна физическа опасност.

След мислите за учителя в съзнанието на Фай Родис се появи образът на друг един човек, който също не беше трепнал пред душевното бреме, тежащо върху изследователя на историята на ЕРС.

За Фай Родис организаторката на прочутите разкопки, артистката и певицата Веда Конг беше станала идеал още от детските и години. Тялото на Веда Конг отдавна беше се изпарило в синята експлозия на високотемпературния погребален лъч. Но великолепните стереофилми от Ерата на Великия пръстен продължават да носят през вековете нейния жив обаятелен облик. Много млади хора се увличаха от стремежа да минат по същия път. В общество, където историята се смята за най-важната наука, мнозина избират тази специалност. Обаче историкът, който съпреживява всичките несгоди и трудности на хората от изучаваната епоха, понякога се подлага на непоносимо психологическо натоварване. Болшинството избягва страшните Тъмни векове и ЕРС, проникването в които изисква особена твърдост и духовна тренировка.

Фай Родис почувствува цялата тежест на миналото, която се бе стоварила върху душата и, тежестта на вековете, когато историята е била не наука, а само инструмент на политиката и потисничеството, сбор от лъжи. За хората от новите, комунистическите ери от историята на Земята, които с безстрашие и себеотрицание се задълбаваха в миналото, огромното срещнато там страдание хвърляше черна сянка върху целия им живот.

Родис толкова беше се задълбочила в своите размисли, че не чу дрънкането на бронираната врата, която Чойо Чагас предпазливо отвори. Горното осветление продължаваше да е изключено. Само бледите лъчи на виолетовите газови лампи се кръстосваха в полумрака на подземната зала. Чойо Чагас не можа да разбере веднага, че вижда гостенката си по прилепнал като собствената и кожа скафандър, и започна да я разглежда алчно. Фай Родис се върна към настоящето, леко скочи от масата и под втренчения поглед на Чойо Чагас се запъти към стола, на който беше оставила дрехата си. Чойо Чагас вдигна ръка, за да спре Родис. Тя го изгледа учудено и оправи косата си.

— Нима всички жени на Земята са толкова прекрасни?

— Аз съм най-обикновена — усмихна се Фай Родис и го попита: — Доставя ли ви удоволствие да ме гледате по скафандър?

— Разбира се. Вие сте толкова необикновено красива.

Фай Родис усука тънката си дреха във вид на пухкаво въже и я нави около главата си също като широк тюрбан. Сложен малко накриво, тюрбанът придаваше на правилните и твърди черти на земната жена безгрижен и лукав израз.

Чойо Чагас запали горното осветление и застана неподвижен, гледайки гостенката си с нескривано възхищение.

— Нима в звездолета има жени, по-хубави и от вас?

— Да. Ола Дез например, но тя няма да се появи тук.

— Жалко.

— Аз ще я помоля да ви потанцува.

Те се върнаха в зелената стая, която Родис беше напуснала преди три дена. Чойо Чагас и предложи да си почине, но Родис отказа.

— Аз бързам. Виновна съм пред моите спътници. Приятелите ми сигурно се тревожат. Филмите за земното минало ме накараха да забравя за това. Но аз съм ви толкова признателна за откровеността! Не е трудно да си представите колко важна е за един историк тази среща с документи и произведения на древното изкуство, които у нас, на Земята, са се загубили.

— Вие сте една от малцината, които са ги видели — сурово каза Чойо Чагас.

— Обвързвате ме с обещание да не казвам нищо на жителите на вашата планета?

— Точно така!

Фай Родис му подаде ръка и Чойо Чагас пак се опита да я задържи в своята, но се раздаде лекото изсвирване на съобщителното устройство. Властелинът се обърна към масичката, каза няколко неясни думи. Скоро в стаята влезе развълнуван инженер Таел. Той се спря до вратата в почтителна поза и се поклони на Чойо Чагас, без да забележи веднага Родис, която бе застанала в дъното на стаята.