— Ах, негодник! — Директорът беше извън себе си и запъхтян от гняв, надяна с всички сили книжния кръг върху главата на испанеца.

Кръгът се разкъса с трясък и главата на испанеца се оказа в зъбчата книжна яка.

Само Лапитуп не беше зает. Но изстрелът подплаши околните кучета. Едно от тях изскочи отнякъде и се спусна върху бореца.

— Спасявайте се кой как може! — успя да извика Лапитуп.

И тримата удариха на бяг.

Продавачът остана сам. Той се покатери на стобора и погледна наоколо. Тримата приятели се търкаляха по зеления склон. Лапитуп скачаше на един крак, като се държеше за ухапания дебел прасец, директорът се покатери на едно дърво и висеше на него като кукумявка, а испанецът, като въртеше глава, щръкнала — из книжния кръг, стреляше по кучето и улучваше всеки път в бостанското плашило.

Кучето стоеше над склона и види се, не искаше да напада отново. Напълно задоволено от вкуса на Лапитуповия прасец, то въртеше опашка и широко се усмихваше, провесило розов блестящ език.

— Питайте доктор Гаспар Арнери — отговори гимнастикът Тибул на въпроса, защо е станал негър.

Но и без да питаме доктор Гаспар, можем да се досетим за причините. Нека си спомним: Тибул беше успял да се скрие от полесражението. Нека си спомним: гвардейците бяха устроили хайка подир него, те палеха работническите квартали, стреляха на „Площада на Звездата“. Тибул намери убежище в къщата на доктор Гаспар. Но и тук всяка минута можеха да го намерят. Опасността беше очевидна. Твърде много хора го познаваха по лице.

Всеки бакалин беше на страната на тримата шишковци, защото сам беше дебел и богат. Всеки богаташ, който живееше в съседство с доктор Гаспар, можеше да обади на гвардейците, че докторът е подслонил Тибул.

— Трябва да си промените външността — рече доктор Гаспар оная нощ, когато Тибул се появи в къщата му.

И доктор Гаспар направи Тибул друг.

Той рече:

— Вие сте великан. Имате грамаден гръден кош, широки плещи, блестящи зъби, къдрави твърди черни коси. Ако не беше белият цвят на кожата, вие бихте приличали на североамерикански негър. Отлично. Ще ви помогна да станете черен.

Доктор Гаспар Арнери беше изучил сто науки. Той беше много сериозен човек, но имаше добродушен нрав. Ала за всяко нещо си има време. Понякога той обичаше да се развлича. Но и когато си почиваше, той оставаше учен. Тогава приготовляваше картинки за превеждане, които подаряваше на бедните деца от сиропиталището, правеше чудни фойерверки, играчки, майстореше музикални инструменти с нечувани прелестни гласове, съставяше нови бои.

— Ето — каза той на Тибул, — ето погледнете. В този флакон има безцветна течност. Но попадне ли на някакво тяло, под влиянието на сухия въздух тя боядисва тялото черно, при това тъкмо с такава лилава отсянка, която е свойствена на негъра. А, ето в тоя флакон има есенция, която унищожава тая боя…

Тибул свали трикото си, ушито от разноцветни триъгълници, и се натърка с парливата, миришеща на неразгорели въглища течност.

След час той стана черен.

Тогава влезе леля Ганимед със своята мишка. Останалото знаем…

Да се върнем при доктор Гаспар. Ние се разделихме с него в оня миг, когато капитан Бонавентура го откара в черната карета на дворцовия чиновник.

Каретата летеше с всичка сила. Ние вече знаем, че борецът Лапитуп не я настигна.

В каретата беше тъмно. Попаднал вътре, докторът изпърво помисли, че седналият до него чиновник държи на коленете си дете — едно момиченце с разчорлени коси.

Чиновникът мълчеше. Детето също.

— Извинете, не съм ли заел много място? — попита учтивият доктор, като приповдигна шапката си.

Чиновникът отговори сухо:

— Не се безпокойте.

В тесните прозорци на каретата проблясваше светлина. След минута очите свикнаха с тъмното. Тогава докторът съзря дългия нос и полуспуснатите клепачи на чиновника и прелестното момиченце в празнична рокличка.

Момиченцето изглеждаше много печално. И навярно, беше бледо, но в полумрака това не можеше да се определи.

„Горкичката! — помисли доктор Гаспар. — Тя трябва да е болна.“

И отново се обърна към чиновника:

— По всяка вероятност нужна е моята помощ? Горкото дете е заболяло, нали?

— Да, нужна е вашата помощ — отвърна чиновникът с дългия нос.

„Няма никаква съмнение, че е племенница на един от тримата шишковци или мъничка гостенка на наследника Тутти. — Докторът градеше своите съображения. — Тя е богато облечена, носят я от двореца, капитанът на гвардията я съпровожда — ясно е, че е много важна особа. Ама нали не пущат живи деца при наследника Тутти. По какъв начин това ангелче е попаднало в двореца?“

Докторът се губеше в догадки. Той отново се опита да завърже разговор с дългокосия чиновник:

— Кажете, от какво е болно това момиченце? Да няма дифтерит?

— Не, тя има дупка на гърдите.

— Искате да кажете, че белите й дробове не са в ред?

— Тя има дупка на гърдите — повтори чиновникът.

Докторът от учтивост се отказа да спори.

— Бедното момиченце! — въздъхна той.

— То не е момиченце, а кукла — рече чиновникът.

В това време каретата стигна до къщата на доктора.