Докторът не предполагаше, че това са направили гвардейците. Той не можеше да допусне мисълта, че дори дворцовата гвардия се отказва да служи на тримата шишковци и минава на страната на народа. Как би се зарадвал той, ако узнаеше за това!

Докторът взе в ръце главицата на куклата. Слънцето летеше в прозореца. То силно осветяваше куклата. Докторът гледаше.

„Странно, много странно — размишляваше той. — Виждал съм нейде това лице… Е-да, разбира се! Виждал съм го, познавам го. Но къде? Кога? То беше живо, то беше живо лице на момиче, то се усмихваше, правеше чудни гримаси, беше внимателно, беше кокетливо и тъжно… Да, да. В това не може да има съмнение! Но проклетото късогледство ми пречи да запомням лицата.“

Той поднесе къдравата главица на куклата близо до очите си.

„Каква чудна кукла! Какъв умен майстор я е създал! Тя не прилича на обикновена кукла. Куклите обикновено имат сини ококорени очи, нечовешки и безсмислени, вирнато носле, разрязани като с пара устица, глупави руси къдрици, досущ както на агънце… Куклата изглежда щастлива наглед, но в действителност е глупава… А в тази кукла няма нищо кукленско. Кълна се, тя прилича на момиченце, превърнато в кукла!“

Доктор Гаспар се любуваше на своята необикновена пациентка. И през цялото време не го напускаше мисълта, че нейде някога е видял същото бледо личице, сивите внимателни очи, късите разчорлени косици. Особено познато му се стори накланянето на главата и погледа: тя навеждаше глава едва-едва встрани и гледаше доктора отдолу, внимателно, лукаво…

Докторът не издържа и високо запита:

— Кукло, как те казват?

Но момиченцето мълчеше. Тогава докторът се опомни. Куклата беше развалена; трябваше да й върне гласа, да поправи сърцето, да я научи отново да се усмихва, да танцува и да се държи тъй, както се държат момиченцата на нейна възраст.

„Тя има наглед дванадесет години.“

Не биваше да се бави. Докторът се зае за работа. „Трябва да възкреся куклата.“

Леля Ганимед дописа писмото си. Два часа тя се отегчава. После почна да я прихваща любопитство. „Каква е тази бърза работа, която трябва да извърши доктор Гаспар? Каква е тази кукла?“

Тя тихо се подкрадна до вратата на работилницата и надзърна през сърцевидната дупчица на ключалката. Уви! Там беше поставен ключът. Тя нищо не видя, но затова пък вратата се отвори и излезе доктор Гаспар. Той беше така разстроен, че дори не направи бележка на леля Ганимед за нейната нескромност. Леля Ганимед се засрами и без това.

— Лельо Ганимед — рече докторът. — Аз излизам. По-точно аз ще трябва да замина. Повикайте файтон. Той помълча, после почна да си търка челото с длан.

— Отивам в Двореца на тримата шишковци. Твърде възможно е да не се върна оттам.

Леля Ганимед отстъпи изумена:

— В Двореца на тримата шишковци?

— Да, лельо Ганимед. Работата е много мръсна. Докараха ми куклата на наследника Тутти. Тя е най-добрата кукла в света. Механизмът й се счупил. Държавният съвет на тримата шишковци ми е заповядал да поправя тази кукла до утре сутринта. Заплашва ме строго наказание.

Леля Ганимед се готвеше да заплаче.

— И ето аз не мога да поправя тази клета кукла. Разглобих механизма, скрит в гърдите й, разбрах неговата тайна, бих съумял да го възстановя. Но… такава дреболия! Зарад една глупава работа, лельо Ганимед, аз не мога да направя това. Там в този сложен механизъм има едно зъбчато колело — то се е пукнало… За нищо го не бива! Трябва да се направи ново. Имам подходящ метал, нещо като сребро… Но преди да пристъпя към работа, този метал трябва да престои в разтвор от сярна киселина поне два дни. Разбирате ли, два дни… А куклата трябва да бъде готова утре сутринта.

— А някакво друго колело не може ли да се постави? — плахо предложи леля Ганимед.

Докторът печално махна с ръка:

— Всичко опитах, нищо не излиза.

След пет минути пред къщата на доктор Гаспар стоеше покрита наемна бричка. Докторът беше решил да отиде в Двореца на тримата шишковци.

— Ще им кажа, че до утре сутринта куклата не може да бъде готова. Нека правят с мене, каквото искат…

Леля Ганимед хапеше престилката си и клатеше глава дотогава, докато не се изплаши, че главата й ще се отърколи.

Доктор Гаспар сложи до себе си куклата и замина.

Вятърът свиреше и в двете уши на доктор Гаспар. Получаваше се отвратителна мелодия, дори по-лоша от онзи негърски галоп, който подкарват в дует точилното колело и ножът под ръцете на старателния точилар.

Докторът потули ушите си с яката и се загърби към вятъра.

Тогава вятърът се залови за звездите. Той ту ги гасеше, ту ги търкаляше, ту ги захвърляше зад черните триъгълници на покривите. Когато тази игра му омръзна, той измисли облаците. Но облаците се разтурваха като кули. Тогава изведнъж вятърът стана студен: той изстина от злоба.

Докторът трябваше да се загърне в пелерината. Половината от пелерината си той даде на куклата.

— Карайте по-бързо! Карайте по-бързо! Моля ви се, карайте по-бързо!

Отведнъж без всякаква причина на доктора му стана страшно и той почна да подканя кочияша.