Под тоя повтарян звън мисълта на младата жена се зарея в далечните й спомени от детинството и от пансиона. Спомни си големите свещници на олтара над вазите с цветя и над дарохранителницата с колонки. Поиска й се да потъне както някога в дългата редица бели забрадки, прошарена тук-там с черно от коравите качулки на сестрите-монахини, склонени над молитвените столове; в неделните дни през литургията, когато дигнеше глава, тя съзираше образа на светата Дева сред виещия се синкав дим на тамяна, който възлизаше. И тогава я обзе някакво умиление; почувства се отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, тя се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото й съществуване да изчезне в него.

На площада срещна Лестибудоа, който се връщаше от църква; за да не му се намали надницата, той предпочиташе да прекъсне работата си и сетне пак да я продължи и затова биеше камбаната, когато му беше удобно. А от друга страна, по-ранното биене на камбаната предупреждаваше децата за урока по вероучение.

Някои деца вече бяха дошли и играеха на топка по плочите на гробището. Други, възседнали като кон стената, бяха размахали нозе и сечаха с дървените си обуща високата коприва, поникнала между ниския зид и последните гробове. То беше единственото зелено място; всичко останало бе само каменни плочи, посипвани постоянно със ситен прах, макар клисарят да ги измиташе.

Обути в терлици, децата тичаха там като по паркет, приготвен за тях. И виковете им се чуваха през бумтежа на камбаната. Той отслабваше заедно с люлеенето на дебелото въже, спуснато от камбанарията, което влачеше единия си край по земята. Минаваха лястовици с къси викове и режеха въздуха със своя остър летеж, прибирайки се в гнездата си под керемидите на капчука. Някаква лампа светеше в дълбочината на църквата, т.е. не лампа, а фитил на кандило в провесена стъклена чашка. Отдалеч светлината му беше като белезникаво петно над маслото. Дълъг слънчев лъч минаваше през източната част на църквата и от това ниските места и ъглите ставаха по-тъмни.

— Де е свещеникът? — попита госпожа Бовари едно момченце, което клатеше в разширената дупка въртящата се преграда на вратата.

— Сега ще дойде — отговори детето.

И наистина вратата към жилището на свещеника скръцна и абат Бурнизиан се появи; децата безредно отърчаха към църквата.

— Ах, тия мързеливци! — измърмори духовникът. — Винаги все същите!

И като дигна един разпокъсан учебник по вероучение, който беше ритнал, добави:

— Нямат почит към нищо!

Ала щом съзря госпожа Бовари, той каза:

— Извинете, не ви познах.

Той пъхна учебника в джоба си и се спря, като продължи да клати между двата си пръста тежкия ключ от дарохранителницата.

От блясъка на залеза, който падаше право върху лицето му, неговото расо, лъснато на лактите и изнищено в полите, изглеждаше по-светло. По широките му гърди се редяха покрай малките копчета мазни и тютюневи петна, които ставаха по-многобройни, колкото се отдалечаваха от бялата якичка, дето се виждаше червената му сбърчена кожа; тя беше нашарена с жълти капчици, които се губеха в острите косми на сплъстената му брада. Той току-що бе вечерял и дишаше шумно.

— Как сте? — добави той.

— Зле — отговори Ема, — тежко ми е.

— Е, да, и аз съм така — поде духовникът. — Първите горещини, нали, съвсем омаломощават. А пък какво да се прави, родени сме, както казва свети Павел, да страдаме. Но какво мисли г. Бовари за това?

— Той ли? — рече тя с жест на презрение.

— Как? — отвърна добрякът съвсем учуден. — Не ви ли предписва нещо?

— Ах — каза Ема, — аз имам нужда не от земни церове.

Ала свещеникът поглеждаше от време на време в църквата, дето всичките коленичили хлапаци се блъскаха с рамене и падаха като карти за игра.

— Бих искала да зная… — поде тя.

— Чакай, чакай, Рибуде — извика свещеникът гневно, — ей сега ще дойда да ти сгрея ушите, непослушнико!

И като се обърна към Ема, продължи:

— Това е синът на дърводелеца Буде; родителите му са охолни и го оставят да върши каквото си ще. Но ако поиска, той лесно може да учи, защото е много способен. И аз на шега понякога му казвам Рибуде (както се нарича склонът, по който трябва да тръгнете, за да отидете в Маром) и дори му казвам — мой Рибуде. Ха-ха! Връх Рибуде! 21 Завчера разправих това на негово преосвещенство и той се засмя… благоволи да се засмее. А как е г. Бовари?

Тя сякаш не чу. Той продължи:

— Постоянно зает навярно? Защото в цялата енория ние двамата с него сме най-отрупаните с работа хора. Но той е лекар на телата — добави свещеникът с плътен смях, — а пък аз съм на душите.

Ема впи умоляващ поглед в него.

— Да… — рече тя — вие облекчавате всички страдания.

— Ах, недейте казва това, госпожа Бовари! Дори тая заран трябваше да отида в Ба-Диовил за една крава, тя се подула, а те помислили, че е магия. Не зная как всичките им крави… Но извинете! Лонгмар и Буде, непрокопсаници такива, ще престанете ли?