И с един скок той хукна в църквата.

Хлапетата в това време се натискаха около високия аналой, катереха се по скамейката на певците, отваряха требника; а други дебнешком вече отиваха към изповедалнята. Ала неочаквано свещеникът изсипа върху всички град от плесници. Хващайки ги за яките на палтенцата, той ги дигаше от земята и ги слагаше пак на колене върху плочите пред олтара тъй силно, като че искаше да ги посади там.

— Да — рече той, като се върна при Ема, разгъвайки голямата си басмена кърпа, единия край на която държеше в зъби, — земеделците са наистина за окайване!

— Има и други за окайване — рече тя.

— Несъмнено! Градските работници например…

— Не са те…

— Прощавайте! Аз съм виждал между тях клети майки, добродетелни жени, уверявам ви, истински светици, които нямаха дори хляб.

— Но ония — каза Ема (и ъгълчетата на устните й се сгърчиха при тия думи), — ония, господин кюре, които имат хляб, а нямат…

— Огън през зимата ли? — каза свещеникът.

— Е, та що от туй?

— Как що от туй? Мене ми се струва, че когато човек е добре стоплен, добре нахранен… защото най-сетне…

— Боже мой, боже мой! — въздъхна тя.

— Вас не ви е добре — каза той, като пристъпи обезпокоен. — Навярно храносмилането? Трябва да си отидете в къщи, госпожа Бовари, да пиете малко чай; той ще ви подкрепи или пък чаша студена вода със захар.

— Защо?

Тя приличаше на човек, който се пробужда, след като е сънувал.

— Защото пипате челото си с длан. Помислих, че ви се вие спят.

Сетне се сети:

— Но вие ме молехте за нещо? За какво? Не мога да си спомня.

— Аз ли?… Нищо… нищо… — повтаряше Ема.

И нейният поглед, който се плъзгаше наоколо, бавно се отпусна върху стареца в расо. Те се гледаха, застанали един срещу друг, без да си придумат.

— Тогава, госпожа Бовари — каза най-сетне той, — извинявайте, но нали знаете, дългът преди всичко; трябва да изпратя моите нехранимайковци. Наближава първото им причастие. Страх ме е да не ме изненадат с нещо. Затова от Възнесение насам ги оставям всяка сряда точно един час повече. Клети деца! Човек трябва още отрано да ги отправи в божия път, както и той сам чрез устата на божествения си син ни препоръча… Бъдете здрава, госпожо; моите почитания на господин съпруга ви!

И влезе в църквата, като още при вратата коленичи един път.

Ема го видя как се загубва между двойната редица столове, стъпващ тежко, с малко наведена към рамото глава и с полуразтворени, издадени навън ръце.

След това тя се завъртя кръгом, изцяло, като статуя около оста си, и пое към къщи. Но дебелият глас на свещеника и звънливите гласове на хлапетата стигаха до ушите й и продължаваха подире й.

— Християнин ли си?

— Да, християнин съм.

— Кой се нарича християнин?

— Онзи, който, след като е бил кръстен… кръстен… кръстен…

Тя се изкачи по стъпалата, като се държеше за рамката на перилата, и когато влезе в стаята си, падна в едно кресло.

През стъклата гаснеше меко, на вълни белезникавият зрак. Мебелите сякаш бяха станали още по-неподвижни по местата си и потъваха в сянката като в някакъв тъмен океан. Камината беше загаснала, стенният часовник все така тракаше и Ема усети някакво смътно учудване от тоя покой на нещата, когато в самата нея бе такава бъркотия. Но между прозореца и работната маса малката Берта се олюляваше в плетените си пантофки и се мъчеше да отиде до майка си, да хване краищата на панделките от престилката й.

— Остави ме! — каза майката, като я отстрани с ръка.

Момиченцето скоро пак дойде, още по-близо до коленете й, и като се опря на тях с ръце, дигна към майка си своите големи сини очи, а струйка чиста плюнка протече от устните му върху копринената престилка.

— Остави ме! — повтори силно раздразнена младата жена.

Лицето й уплаши детето, което почна да вика.

— Е, остави ме де! — каза тя, като го блъсна с лакът.

Берта падна в краката на скрина срещу медната закачалка; тя поряза бузата си, потече кръв. Госпожа Бовари отърча да я вдигне, скъса шнура на звънеца от дърпане, извика с все сила прислужницата и беше почнала да я проклина, когато влезе Шарл. Беше време за вечеря, той се връщаше.

— Виж, мили — каза му със спокоен глас Ема, — малката играеше и се нарани, като падна.

Шарл я успокои, че не е нещо сериозно, и отиде да вземе лекарство за спиране на кръвта.

Госпожа Бовари не слезе в трапезарията; тя искаше да остане и сама да се грижи за детето си. Но като гледаше спящото дете, остатъкът от безпокойството й постепенно се разся и тя помисли, че е много глупава и добра, задето преди малко се бе разтревожила от такава дреболия. Берта наистина вече не плачеше. Сега диханието й подигаше едва забележимо памучната покривка. В ъглите на полузатворените й клепачи бяха останали едри сълзи и между ресниците се съзираха навътре две бледи зеници; залепената на бузата мушамичка дърпаше накриво опънатата кожа.