Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.

По пътя лекарят разбра от приказките на своя водач, че г. Руо бил един от най-охолните земеделци. Счупил си крака миналата вечер, като се връщал от празнуване на Богоявление у един съсед. Жена му се била поминала преди две години. При него живеела само неговата госпожица, която му помагала в домакинството.

Коловозът ставаше по-дълбок. Наближаваха Берто. Хлапакът се провря през една дупка на оградата, после се върна в дъното на един двор и отвори вратника. Конят се плъзгаше по мократа трева; Шарл се навеждаше, за да мине под клоните. Кучетата лаеха от колибата и дърпаха веригите си. Когато Шарл влезе в Берто, конят му се подплаши и скочи встрани.

Чифликът имаше добър вид. През отворените врати на конюшните се виждаха едри коне за оран, които хрупаха спокойно в нови ясли. Покрай постройките имаше торище; то димеше и отгоре му, между кокошките и пуйките, кълвяха пет-шест пауна, гордостта на кокошарниците в Ко. Кошарата беше дълга, хамбарът висок, с гладки като длан стени. Под сайванта имаше две големи коли и четири плуга заедно с камшиците, хамутите и всички останали впрегатни принадлежности, сините вълнени подплати на които се замърсяваха от ситния прах, който падаше от хамбарите. Дворът вървеше полегато нагоре, беше насаден със симетрично наредени дървета и откъм блатото се чуваше весела глъчка на стадо гъски.

Една млада жена в синя вълнена рокля, украсена с три волана, излезе на прага на къщата, за да посрещне г. Бовари, и го заведе в готварницата, дето пламтеше буен огън. Наоколо в малки гърненца, различни по големина, къкреше закуската на ратаите. Край огнището се сушаха влажни дрехи. Лопатата, машата и духалото, всички с огромни размери, светеха, като че ли бяха от полирана стомана, а по стените се редяха многобройни готварски съдове, в които се отразяваха неравни отблясъци от огъня, смесени с първите зари на слънцето, влезли през прозорците.

Шарл се изкачи на първия етаж, за да види болния. Намери го в леглото му, изпотен под завивките и запратил надалеч нощната си шапчица. Той беше дебел, нисък човек, към петдесетгодишен, с бяла кожа, синеок, с плешив лоб и с обици на ушите. На стол до него беше сложено голямо шише с ракия, от което той си наливаше от време на време, за да се ободрява; но щом видя лекаря, възбуждението му спадна и вместо да псува, както правеше от дванадесет часа насам, почна тихичко да стене.

Фрактурата беше проста, без никакво усложнение. Шарл не би могъл да си пожелае по-лек случай. И като си спомни как се държаха неговите професори пред болните, той ободри своя пациент с всевъзможни шеги — хирургически ласки, подобни на маслото, с което се смазва оперативният нож. За да направят шини, пратиха да търсят в коларницата сноп летви. Шарл избра една от тях, наряза я на парчета, изглади я с къс стъкло, докато прислужницата дереше чаршафи за бинтове, а госпожица Ема се опита да шие възглавнички. Тъй като тя се забави много, докато намери кутията си с нещата за шиене, баща й се раздразни, тя не отговори нищо, но като шиеше, бодеше пръстите си и след това ги туряше в уста, за да изсмуче кръвта.

Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така много дълги и без меки извивки в линиите. Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.

След като лекарят направи превръзката, той бе поканен от самия г. Руо да хапне един залък, преди да си тръгне.

Шарл слезе в обширното помещение на партера. Два прибора със сребърни потири бяха поставени върху масичка до широко легло с балдахин, покрито с басма, нашарена с фигури на хора, които изобразяваха турци. Лъхаше мирис на перуника и на влажни чаршафи, който идеше от високия дъбов скрин, сложен срещу прозореца. В ъглите бяха наредени на пода чували с жито. Те не бяха се побрали в съседния хамбар, за където водеха три каменни стъпала. Като украса на помещението насред стената, зелената мазилка на която се лющеше, беше закачена на гвоздей една глава на Минерва, нарисувана с черен молив и сложена в златна рамка, под която с готически букви беше написано: „На скъпия ми татко“.

Приказваха отначало за болния, сетне за времето, за големите студове, за вълците, които скитаха нощем из полето. На госпожица Руо никак не й беше весело на село, особено сега, когато почти единствено върху нея тежаха грижите за чифлика. Тъй като помещението беше хладно, докато ядеше, тя трепереше и от това нейните сочни устни леко се разтваряха: когато млъкваше, имаше навик да ги захапва.

Шията й излизаше от бяла, обърната якичка. Черните й коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата й, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото, и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните й бяха розови. Тя носеше като мъж лорнет с рогова рамка, пъхнат между две копчета на корсажа.