Като размисли, че най-сетне нищо не рискува, Шарл си каза, че при първия удобен случай ще направи предложение; но винаги, когато имаше такъв случай, от страх, че не ще намери подходящите думи, не можеше да отвори уста.

Чичо Руо нямаше нищо против да го отърват от дъщеря му, която не му вършеше почти никаква работа в къщи. Пред себе си той я извиняваше, намираше, че тя е твърде умна, за да се занимава със земеделие — занаят, прокълнат от небето, тъй като не се е видяло някой да стане милионер от това. Добрият човечец не само че не бе натрупал богатство от земеделие, но всяка година губеше: защото, макар и да водеше отлично пазарлъците — хитростите на занаята му доставяха голямо удоволствие, — земеделието в истинския смисъл на думата и вътрешното управление на чифлика съвсем не бяха работа за него. Нему бе приятно да стои с ръце в джобовете и щом се отнасяше за удобствата на собствения му живот, той не пестеше: искаше да бъде добре нахранен, добре отоплен, добре настанен. Обичаше силния сидър, сочните печени бутове и кафе с коняк. Хранеше се в готварницата самичък срещу огъня, на масичка, която му донасяха наредена като в театър.

Та когато забеляза, че в присъствието на дъщеря му Шарл се изчервява, което означаваше, че някой ден ще му я поиска за съпруга, той премисли надълго цялата работа. Намираше го наистина слабоват и не тъкмо такъв зет му се искаше; но казваха, че бил почтен, пестелив, много образован и сигурно нямаше да го върти много за зестрата. И тъй като чичо Руо щеше да бъде принуден да продаде двадесет акра от своя имот, а дължеше много и на зидаря, и на сарача, и трябваше да сменя оста на пресата си, той каза:

— Ако ми я поиска, ще му я дам.

По Архангеловден Шарл бе отишъл да прекара три дни в Берто. Последният ден беше минал като предните — в отлагане от един четвърт час на друг. Чичо Руо отиде да го изпрати; вървяха по изровен път и скоро щяха да се разделят; моментът беше удобен. Шарл го отложи до завоя на плета и най-сетне, когато отминаха и него, промълви:

— Господин Руо, бих искал да ви кажа нещо.

Спряха се, Шарл мълчеше.

— Хайде, кажете си приказката! Та мигар аз не знам? — каза чичо Руо, като се смееше тихичко.

— Чичо Руо… чичо Руо — смотолеви Шарл.

— Нямам нищо против — продължи чифликчията. — Но макар че малката мисли като мене, все пак и тя трябва да каже мнението си. Сега вие си идете. Аз ще се върна в къщи. Ако отговорът е „да“, разберете ме добре, недейте се връща, за да не ви виждат хората, а пък и, от друга страна, това много би я развълнувало. Но за да не си тровите кръвта, аз ще разтворя широко капака на прозореца: вие ще можете да го видите изотзад, като се наведете над плета.

И се отдалечи.

Шарл върза коня си за едно дърво. Отърча и се изправи на пътеката; почака. Мина половин час, после преброи на часовника си деветнадесет минути. Изведнъж се чу шум от удар в стената, капакът бе отметнат, дръжката още трептеше.

На другия ден в девет часа сутринта Шарл беше вече в чифлика. Когато влезе, Ема се изчерви, като в същото време от приличие се мъчеше да се засмее. Чичо Руо прегърна бъдещия си зет. Заговориха по материални въпроси, впрочем имаха още време за това, тъй като не беше прилично сватбата да стане, преди да изтече жалейката на Шарл, т.е. към пролетта на следващата година.

Зимата мина в очакване. Госпожица Руо се занимаваше с прикята си. Част от нея бе поръчана в Руан, а тя сама си уши нощници и шапчици по модни рисунки, които взе назаем. Когато Шарл идваше в чифлика, приказваха за приготовленията около сватбата, обмисляха в кое помещение ще бъде угощението, съобразяваха колко ястия ще трябват и с какво да започнат.

На Ема й се искаше да се венчае в полунощ, при запалени светилници; но чичо Руо съвсем не можа да разбере тая приумица. Така че дигнаха една сватба, на която присъстваха четиридесет и трима души, като прекараха на трапезата шестнадесет часа, и която продължи и на другия ден, че дори отчасти и през следните дни.

Гостите пристигнаха рано — в коли, в кабриолети с по един кон, в двуколки със скамейки, в стари кабриолети без покрив, в пътнически коли с кожени завеси, а младежите от близките села — с каруци, препускайки тръс и силно раздрусвани, понеже стояха прави, на редици, с опрени на ритлите ръце, за да не паднат.

Дойдоха от десетина левги наоколо, от Годервил, от Норманвил и от Кани. Бяха поканили всички роднини на двете семейства, бяха се сдобрили с всички приятели, с които бяха скарани, бяха пратили писмени покани на отдавнашни, полузабравени познати.

От време на време зад оградата се чуваше плющене на камшик; вратникът бързо се отваряше; влизаше някоя каруца. Препускайки чак до първото стъпало на площадката, тя изведнъж спираше, изтърсваше хората, които слизаха от всички страни, като търкаха колене и разкършваха ръце. Дамите, с малки шапчици, носеха градски рокли, златни верижки за часовник, пелерини с кръстосани на колана краища или пъстри шалчета, които бяха забодени на гърба с карфици и откриваха отзад шията. Хлапетата, облечени като бащите си, изглежда, се чувстваха неудобно в новите си дрехи (много от тях за пръв път в живота си обуваха ботуши), а до тях, не смеейки да продума, облечено в бялата рокля от първото си причастие, удължена по тоя случай, се виждаше някое четиринадесет-петнадесетгодишно девойче, навярно братовчедка или по-възрастна сестра — червенобузесто, смутено, с омазани от розова помада коси, което много се страхуваше да не изцапа ръкавиците си…