Джак го прочете и ахна.

— Господи! — чух реакцията на Ерик, което ме убеди, че и той го е прочел.

— Това е последното стихотворение. Написах го вчера. Бях… — изведнъж гласът й секна и тя се взря в лицата ни. — По дяволите! Това е за него!

— Какво те накара да го напишеш? — попитах аз, все още вторачена в черните букви.

Внезапно уморена, Крамиша се отпусна тежко върху леглото, главата й се затресе напред-назад, оранжевите и черни кичури затанцуваха около тъмното й лице. Странно, но в този момент ми напомни за Стиви Рей.

— Просто изникна в съзнанието ми, като всички останали текстове. Те сами идват в главата ми, аз само ги записвам.

— И какво означават тези стихове според теб? — попита Джак и със същия успокояващ жест, с който потупваше Дукесата по главата (тя се бе свила на кълбо в краката му), я потупа по рамото.

— Не съм се замисляла. То просто дойде в главата ми и толкова — тТя замълча, вгледа се в постера, после бързо отмести поглед, сякаш се изплаши от видяното. — Всички ли са написани след Промяната на Стиви Рей? — попитах и се загледах в друг плакат. На него се виждаха няколко стиха в стил хайку.

— Благословена Никс! — достигна до мен ужасеният шепот на Ерик, съвсем тих, за да стигне само до моите уши. — Всичките са за него.

— Какво значи «сладко като топчета»? — попита Джак.

— Ами, не се ли сещаш? Като онези сладоледени топчета. Аз много ги обичам.

Тръгнахме с Ерик из стаята и започнахме да четем наред всички стихотворения. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът в стомаха ми.

— За какво мислеше, докато пишеше това, Крамиша? — посочих аз към последното стихотворение.

Тя вдигна едното си рамо.

— Предполагам, че за «Дома на нощта». Ние избягахме оттам, но мисля, че не биваше да го правим. Да, знам, че за нас е по-добре да останем под земята, но чувствам, че не е добре, дето само Неферет знае къде сме. Тя е лоша Висша жрица.

— Ще ми направиш ли услуга да препишеш всички стихове на един лист?

— Ти мислиш, че съм объркала нещата, нали?

— Не, не мисля, че си ги объркала — уверих я аз, молейки се този път инстинктът ми да ме отведе в правилната посока, не да ме праща да гоня прилепи из тунелите. — Мисля, че си получила дар от Никс. Само искам да се уверя, че използваме таланта ти правилно.

— Мисля, че тя е вампир поет лауреат, при това доста подобрена версия на последния — обади се Ерик. Обърнах се към него и го изгледах остро. Той сви рамене и се ухили. — Просто ми мина през ума.

Добре, беше ми неудобно да мисля за Лорън, особено като се има предвид, че именно Ерик ми напомни за него, но дълбоко в себе си усетих, че е прав и думите му казват повече за истинската същност на Крамиша от предположенията на изтощеното ми съзнание и възбуденото ми въображение. Очевидно Никс бе протегнала ръка към това хлапе. Какво толкова му мислех, по дяволите? Аз бях единствената налична Висша жрица и само аз можех да провъзгласявам.

— Крамиша, ще те направя пръв поет лауреат.

— К-к-какво? Шегуваш ли се с мен. Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам. Ние сме вампирска група от нов тип. Ставаме цивилизовани вампири, а това означава, че имаме нужда от поет лауреат. Ти си нашият поет.

— Ъ-ъ, по принцип съм съгласен с теб, Зо, но не трябва ли Съветът да избере новия поет лауреат чрез гласуване? — попита Джак.

— Да, и моят Съвет е тук, долу — съзнавах, че Джак говори за Съвета на Никс, онзи, който беше оглавяван от Шекина и управляваше всички вампири. Но аз също имах Съвет, — от префекти, признат от училището, с членове: аз, Ерик, близначките, Деймиън, Афродита и Стиви Рей.

— Аз гласувам за Крамиша — обади се Ерик.

— Виждаш ли, той е съвсем легален — погледнах Джак.

— Супер — засмя се той.

— Идеята е щура, но на мен ми харесва — засия Крамиша.

— Така че препиши ми тези стихове, преди да заспиш, става ли?

— Ще ги препиша, разбира се.

— Хайде, Джак, нашият поет лауреат има нужда от малко сън — каза Ерик. — Крамиша, имаш моите поздравления.

— Да, големи поздравления — присъедини се и Джак и прегърна силно Крамиша.