— Хайде, вървете сега. Чака ме работа. А трябва и да си почина. Един поет лауреат трябва да изглежда перфектно — каза строго Крамиша и хвана химикалката.

Първи напуснаха стаята Джак и Дукесата. Ние с Ерик ги последвахме надолу по тунела.

— Стихотворението наистина ли беше за Калона? — попита Джак.

— Според мен всичките са за него — казах и се обърнах към Ерик. — Ти как мислиш?

Той кимна мрачно. Изглеждаше разтревожен.

— Божичко! Какво означава това? — изплаши се Джак.

— Нямам представа, но знам, че е работа на Никс. Усещам го. Нали помните, че предсказанието за освобождаването на Калона дойде при нас под формата на стихотворение. Сега пак имаме стихове. Не може да е съвпадение.

— Ако е работа на богинята, тогава трябва да има някакъв начин да използваме стиховете в наша помощ — разсъди Ерик.

— Да, и аз си мисля същото.

— Само трябва да разберем как.

— Но за това ни е нужен някой с повече сиви клетки от моите — казах аз.

Настъпи кратка пауза, после и тримата извикахме в хор:

— Деймиън!

Призрачните сенки, прилепите и тревогите ми за червените хлапета — всичко беше временно забравено и аз забързах по тунела, следвана от Ерик и Джак.

— Вратата за депото е ей там — каза Джак и ни поведе през изненадващо уютната кухня към една странична стая, служеща явно за килер, въпреки че бях готова да се обзаложа, че някога на мястото на сега складираните пакетчета чипс и кутии със зърнени храни е имало каси с алкохол. По цялото протежение на една от стените бяха наредени догоре здраво навити спални чували и възглавници.

— Оттук ли се минава за депото? — посочих към една спусната в ъгъла на килера дървена стълба, която водеше към отворена врата.

— Да — кимна Джак.

Той тръгна пръв. Аз го последвах, подадох предпазливо глава и огледах изоставената сграда. Първото ми впечатление беше за прашна тъмнина, насичана на всеки няколко минути от проникваща през закованите с дъски прозорци и врата ярка светлина с пулсиращ светлинен ефект. Почти веднага чух трясък от гръмотевица и си спомних думите на Ерик, че навън вилнее адска буря, което не е необичайно за Тулса, дори и в началото на януари.

Но днешният ден не беше нормален, затова нямаше как да не си помисля, че бурята също не е нормална. Преди да огледам подробно помещението, извадих телефона от чантата си и го отворих. Не работеше.

— Моят също не работи. Откакто сме тук, не е показал признаци на живот — каза Ерик.

— Моят се зарежда в кухнята, но когато се качихме тук, Деймиън провери своя и той също не работеше.

— Знаеш, че бурята може да прекъсне връзките — каза Ерик в отговор на тревожния ми поглед. — Спомняш ли си онази голяма буря преди около месец? Тогава телефонът ми не работеше цели три дни.

— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, но аз просто… не вярвам, че тази буря е природен феномен.

— Да — каза тихо той. — Знам.

Поех дълбоко въздух. Добре, естествена или не, трябваше някак да се справим и с бурята, и със ситуацията. Точно в момента нямаше нищо, ама нищичко, което можехме да направим, за да излезем от изолацията си. Навън вилнееше истинска вихрушка и ние не бяхме готови да се изправим пред нея.

Така че всичко по реда си. Огледах се. Намирахме се в малка стая с плътна стена до половината от височината й, след нея имаше гишета, като изрязани в стената прозорци, и отдавна загубили блясъка си дървени плотове отпред. Бързо съобразих, че това трябва да е била стаичката, откъдето са продавали билетите. От нея се влизаше в огромна зала. Подът беше от мрамор. В сумрака изглеждаше като намазан с масло и все още лъскав. Но стените бяха доста странни. От пода до малко над главата ми бяха голи, на груба мазилка, нагоре имаше красива мозайка. Всичко тънеше в прах и отвсякъде висяха дълги паяжини (пфу, първо прилепи, сега паяци!), но старите Арт деко цветове бяха живи и разказваха стари местни легенди за хора с пера по главите, на коне и с ресни по кожените панталони.

Докато гледах тази корозирала красота, си помислих, че от това става страхотно училище. Тук беше просторно и се усещаше много от финеса на множеството сгради в центъра на Тулса, строени през двайсетте години на двайсети век по време на петролния бум и наложения в района стил Арт деко. Потънала в мисли за това, което един ден можеше да представлява това място, пресякох празната зала и тръгнах по коридорите, които водеха от нея към други по-малки стаи. Запитах се дали има достатъчно, за да се превърнат в класни стаи. Поехме по един от коридорите и той ни отведе до широка двойна стъклена врата. Джак посочи с брадичка към нея и каза:

— Това е гимнастическият салон.

Скупчихме се пред зацапаното от годините стъкло и погледнахме вътре. При липсата на светлина успях да видя само мъгляви силуети, които ми напомниха за огромни спящи чудовища от мъртъв свят.

— Там е вратата за мъжката баня — каза Джак, после посочи затворената врата отдясно на гимнастическия салон. — Там е дамската.

— Добре, аз отивам да изпробвам душовете — казах съвсем отпаднала. — Джак, заведи Ерик при Деймиън и му разкажете за стиховете на Крамиша. Кажете му, че ще бъда в стаята на Стиви Рей, да ме търси там, ако иска да говори с мен. Надявам се да поспя поне няколко часа, така че ако няма нещо спешно, ще се съберем след това и ще се опитаме да разгадаем какво означават тези стихове.