— Не съм сигурна, че искам да съм с Ерик — изтърсих изведнъж.

Очите й се разшириха леко, но тонът й не се промени.

— Притиска те да правите секс, нали? Свих рамене.

— Да… не. Нещо такова. Но не е само това — наведох се напред и сниших глас. — Афродита, той държал ли се е някога грубо с теб, или да те е ревнувал безумно?

Тя извъртя подигравателно устни.

— Опита се. Само че аз не мога да понасям подобни сцени на ревност — тя замълча, после каза сериозно: — Ти също не бива да ги търпиш, Зо.

— Знам, не бих могла — въздъхнах пак. — Отваря ми се доста работа, след като свършим с тази бъркотия тук.

— Наистина ще ти се наложи след тази бъркотия да оправиш и онази — каза тя и нави спагетите на вилицата си.

— Добре, хайде да запретнем ръкави и да се справим първо с тази бъркотия, за да мога спокойно да се заема с личната си драма. Кажи на Дарий тази нощ да се приготви за бой. Той е наясно, че Калона ще побеснее, като разбере, че ни няма. Каза ми го снощи.

— Не, каза, че Калона ще побеснее, ако ти изчезнеш оттук. Този тип наистина си пада по теб.

— Знам, но се надявам да го преодолее.

— Спомняш ли си онова стихотворение, което Крамиша ти даде, преди да излезем от тунелите? Беше нещо като формула. Учеше ни как да се отървем от Калона.

— Може да е формула, но аз не я разбирам.

Не исках да си призная, че изобщо не се бях сещала за стихотворенията на Крамиша. Цялото ми внимание беше насочено към второто стихотворение и възможността да помогна на Старк да си върне човечността. Този факт предизвика остра болка в стомаха ми. Ами ако Старк нарочно ми отвличаше вниманието от главната цел? Ако се бе държал така нарочно, за да се увлека дотолкова, че да спра да мисля за първото стихотворение и за всичко останало? И да не мога да измисля начин да избягаме оттук?

— Виж, напоследък наистина ти се събра много. Но мисля, че можем да обобщим проблемите ти и да ги сведем до една-единствена дума — каза Афродита.

Спогледахме се и произнесохме в един глас:

— Момчета.

Тя изсумтя, а аз се закикотих истерично.

— Да се надяваме, че един ден всичко това ще отмине и най-големият ти проблем ще останат единствено те.

— Афродита се поколеба и каза по-тихо:

— Моля се акълът ти да не е още при Старк.

Свих рамене и загребах цяла камара спагети.

— Виж, поразпитах наоколо и мога да ти кажа, че момчето е кофти. Забрави за него — втренчи се в мен тя.

Преглътнах, подъвках още малко и преглътнах отново. Погледът на Афродита продължаваше да ме изучава.

— Стихотворението може да не е било за него — каза упорито.

— Знам.

— Наистина ли? Виж, по-добре се концентрирай, измъкни ни от това скапано място и унищожи Калона… или поне го накарай да се махне оттук. Мисли за това. Остави Старк, Ерик, Хийт и дори Стиви Рей за по-късно.

— Да, права си — кимнах аз. — Ще мисля за тях по-късно.

— Добре. Знам колко ти беше тежко онази нощ, когато Старк умря. Но трябва да проумееш, че този Старк, който размахва мускули нагоре-надолу и се държи като истински кретен, който използва момичетата и ги захвърля, чука ги физически и изнасилва и психиката им, не е момчето, което умря в ръцете ти.

— Ами ако е същото момче, но има нужда от Промяна, като Стиви Рей?

— А, не, нямам никакво намерение да давам още от човечността си, за да спасявам някакво си леке. Мамка му, Зоуи, не ме ли чуваш? Ерик е сто пъти по-добър от Старк.

— Чувам те — казах и поех дълбоко въздух. — Добре, забравям за всички момчета и се съсредоточавам върху бягството и върху изгонването на Калона.

— Точно така. Гаджетата после.

— Добре.

— Както и проблемът с НДП.

— Добре — казах.

— Добре — отвърна тя.

Заехме се с обяда си. Бях твърдо решена да изпълня обещанието си. Щях да се справя с личните си проблеми, но по-късно. Обаче щях. Или поне така си мислех.

Мислех, че часът по актьорско майсторство ще мине леко. Един от стадото вероятно щеше да поеме часовете на временно назначения след убийството на професор Нолан Ерик. Седнах на чина зад Бека със странно чувство, че ще видя разстроения Ерик да ме изкарва пред класа, да ме атакува с опити да ме прелъсти и да ме унижава пред всички.

— Боже мой! Не ме поиска. Въпреки че го желаех толкова много!

Сърдитата забележка на Бека ме откъсна от мислите за Ерик. Развълнувана и задъхана, тя говореше с едно момиче от другата редица. Казваше се Каси и беше от пети подготвителен клас. Помнех я от Националния конкурс за монолози на Шекспир, спечелен от Ерик. Тя се класира на двайсет и пето място. Всички деца от класа по актьорско майсторство се движеха заедно, но днес тя не беше шекспирова героиня, а малко неприятно кискащо се същество.