В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването , че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.

Произходът на Сузана Бентийн и начинът на изразяване създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.

Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"

И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място, броеше дългите зимни вечери и копнееше за истински приятели, за ръцете на мъж, които да обгръщат тялото , да се плъзгат по гърдите и краката , за думи, прошепнати в ухото , за парадоксалното двусмислено чувство на отстъпчивост и властност, което определен тип мъже могат да събудят у една жена.

Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.

Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.

Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.

Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.

Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.