Господи, как харесваше да усеща този мъж в себе си! Тялото неволно се надигна, коремите им се докоснаха и до ушите достигнаха думите му, смисъла на които не разбра. Чуваше единствено учестеното си дишане, примесено с неговото, и усещаше как дългата му коса гали гърдите . Гели Девъроу отново се връщаше към себе си. 

 Карлайл чувстваше, че нещата трябваше да се случат по този начин. Гели беше малка и крехка под него, уханието и вкусът бяха уханието и вкусът на високопланинските плата, на безкрайния простор. Той се движеше бавно и нежно, за да даде възможност да го почувства. Бавно удоволствие за известно време. Танцуваше с нея, пътуваше с нея към далечни места – един от онези моменти, в които ставаш възможно най-близък с човека до теб, който и да е той. А от кухнята Елтън Джон им повтаряше, че Даниъл му маха за сбогом.

По-късно, докато лежеше в леглото, Карлайл наблюдаваше през отворената врата голия гръб на Гели Девъроу в банята. Тя се решеше и тихо припяваше една стара мелодия, която Джери Джеф бе изпълнил малко по-рано, нещо за gecnepagocu, очакващи някакъв влак. Боклукчийски камион доволно мъркаше и обикаляше около матрака.

По-късно – отново заедно в леглото. Не правеха секс, любеха се. Гели Девъроу, възседнала усмихната Карлайл. Карлайл, отвръщащ на усмивката , прокарващ ръце по гърдите и. Дай воля на чувствата си... Музиката долиташе от кухнята, дай воля на чувствата си... Тя извива гръб, ръцете му се спират върху корема ... Далечен край, далечни места, вятър и хълмове, и земя, разстилаща се като море... Дърводелецът и Гели Девъроу.

На следващия ден се държаха за ръце, докато закусваха.

– За бога, Карлайл, толкова отдавна не ми се беше случвало, че бях забравила колко е хубаво. Всичките тези любовни жестове. Може би и малко поквара, примесена с тях, а от поквара глава не боли, нали така?

Карлайл махна неопределено с препечената филийка, намазана с конфитюр от портокалови кори.

– Гели, покварата никога не е много, стига да е примесена с нещата, за които споменаваш.

Тя се усмихна.

– Тази сутрин взех решение. Лежах на леглото, докато ти още спеше, и се замислих какво искам от живота. Вчера, докато се прибирах от Каспър, спрях до колежа в Спеърфиш и попитах какво ще ми е необходимо, за да продължа образованието си. Ще признаят някои от изследванията, които съм правила преди години в Бемиджи, и излиза, че мога да стана учителка по история за две години и половина. Има една стипендия "Пел Грант", което ще помогне при разрешаването на финансовия въпрос. Може би ще успея и да продам ранчото. Имам намерение да започна от тази есен. Какво мислиш? Една жена на близо четирийсет се връща на училище, глупаво ли е или какво?

– Не, Гели, не е глупаво... Умно е. Наистина умно.

– Колежът е само на няколко часа път оттук, така че от време на време ще можем да се виждаме. Как ти се струва?

– Естествено. Аз ще идвам дотам, ти ще прескачаш дотук, ще се срещаме някъде по средата. Ще се получи.

Гели заобиколи масата и седна в скута на Карлайл. Докосна косата му, погледна го.

– Знаеш ли, не бих си и помислила да се върна в колежа, ако не беше ти. Ти промени живота си. Станах свидетел на това и стигнах до заключението, че и аз мога да променя моя. Ти ме вдъхнови. Чувствам се като нов човек, Карлайл, и заслугата за това е твоя.

Тя наклони глава встрани.

– Какво е това? Звучи ми като някоя сонда.

– Трябва да е Аксел Лукър със своя трактор. Много добър съсед, шампион по каране на тежкотоварни машини и първокласен чистач на сняг от алеята пред къщата ми. – Карлайл отвори вратата и помаха на Аксел, но той вече беше привършил с работата си и тракторът му с клатушкане се носеше към шосето, водещо към Хълма на вълка и Ърлийн.

– Ще ти кажа едно нещо, Карлайл Макмипън, онова, което се случи снощи между нас, няма да остане тайна задълго. Щом кракът на Аксел стъпи в "Дани", на масата в ъгъла ще има шушукане за моя пикап, паркиран пред къщата ти с цели петнайсет сантиметра сняг отгоре му. Между другото, трябва да вървя. Обещах на Телма, че днес ще отида на работа в кафенето. Един солиден пикап ще успее да ме закара дотам. Всъщност един солиден пикап би ме откарал вкъщи и снощи, ако бях тръгнала, когато за пръв път забелязахме снега. – Тя палаво му се усмихна.

– Може би. Въпреки това смятам, че оставането ти беше много умен ход.

– И аз съм на същото мнение. Имаш ли метла, дърводелецо? Трябва да изчистя снега от пикапа си.

– Аз ще го направя, докато ти се обуваш.

Боклукчийски камион излезе на верандата, подуши въздуха, изтръска снега от лапата си и я облиза.

 Изчистен пикап, усмихната Гели.

– Отбий се в "Дани" по някое време, Карлайл. Ще ти пусна нещо на аванта, когато Телма не гледа.

– Направо в "Дани" ли? На тезгяха или облегната на хладилника? Къде по-точно?

– След снощи, дърводелецо – където пожелаеш.

– Добре. До скоро. Ще очаквам да изпълниш обещанието си.

Слънцето светеше ослепително, отразяваше се и прясно навалелия сняг. Тя прегърна Карлайл и той отвърна на прегръдката .

Пикапът стигна до шосето, водещо към Хълма на вълка, плъзна се малко, въпреки че беше достатъчно солиден, и зави към Саламандър. Карлайл влезе обратно вкъщи и Боклукчийски камион го последва. Препаса кожения работен колан през кръста си. Чувстваше се по-добре от когато и да било от петнайсет години насам, ако не и повече. След глътка кафе се покатери на стълбата, а котаракът, извил опашка в дъга, изпаднал в едно от дивите си настроения, се стрелна по стълбището към тавана и погледна през парапетите към стопанина си. Примигна, после измърка.

Въпреки че беше с две десетилетия по-възрастен от мен, старецът издържаше повече на сериозно пиене. Около единайсет, когато Слийпи продължаваше да стои зад бара и не даваше признаци, че има намерение да затваря, аз казах:

– Със сигурност оценявам информацията, която ми даде, но не искам да те изморявам. Не можем ли да се срещнем пак тук след ден-два?

– Не се притеснявай за мен – отвърна старецът. – Не ми се случва често да ме черпят с качествен алкохол, освен това особняк на моята възраст като нищо би могъл да хвърли топа до утре.