От горичката на ястребите излезе млада сърна. Тя тихо пресече звездната светлина, прекоси поляната откъм северната страна на къщата и направи завой към езерцето. Карлайл чуваше лекото потропване на копитата сред бялата тишина. Сърната се спря, усещаше, че той е някъде там с ботушите, старото си яке и бейзболната си шапка, с леко развята коса и я гледа. Карлайл дишаше бавно, тихо.

Пристигна бухал, донесен от крилете на нощта, кацна на един от оголелите дъбове до къщата и завъртя глава. Бухалът знаеше, че полските мишки са прокопали тунели под снега. Също така знаеше, че понякога напускат тези свои тунели.

Сърната спря на крачка от езерото, дъхът се превръщаше в мъгляви, нетрайни облачета в студа. Тя тропна леко с копито, така както правят белоопашатите, когато се чувстват несигурни. След минута-две приближи до дупката в леда и се наведе над водата. Пи, извърна глава по посока на Карлайл, после пак пи. Той не помръдна. Сърната имаше нужда от вода, не от тревога. Щеше да се струпа достатъчно, когато след два месеца пристигнеха булдозерите и електрическите триони.

На тринайсет хиляди и двеста метра над сърната и над главата на Карлайл Макмилън се движеха мигащите светлини на самолет, поел на запад през северното небе. Сиатъл? Сан Франциско? Някъде изсред мислите му изскочи звукът на сутрешен влак, далечен – сякаш дори не беше там. Преди седмица бе взето окончателното решение за придвижване на въпроса относно строителството на магистралата. В предстоящите години тишината щеше да настъпва тук само от време на време – до следващата двойка фарове и чифтове гуми на камион, търкалящи се по Пътя на високопланинските плата. Бухалът щеше да си е отишъл, също и мишките. Всичко – сърната, къщата, езерото, всичко щеше да е изчезнало.

Сузана спеше на двайсет и три метра надолу. Щеше да остане при него за известно време, после да си тръгне и няколко дни по-късно пак да се появи. У нея имаше някакво непостоянство, сякаш беше нужно да пристига в целия си разкош, готова да отлети по всяко време.

 Карлайл я разбираше. Човек не можеше да задържи Сузана Бентийн, просто се движеше паралелно с нея за известно време. Що се отнасяше до интимните връзки, Карлайл допускаше, че думата "завинаги" не присъстваше в речника , и се опита да приеме това. И все пак, когато тя си тръгна и го остави, той се почувства празен, по-празен от всякога. Беше обичал Гели, бе изпитвал към нея едно богато чувство на топлота и приятелство. Но със Сузана имаше нещо, което никога преди не беше познавал. Да се докосваш до Сузана Бентийн беше като да прокарваш ръка през пространството и да чуваш как собственият ти глас задава стари въпроси. Нямаше отговори, но и задаването на въпросите беше достатъчно.

Сузана не използваше думата "любов". Тя беше способна да обича и всъщност можеше да обича дълбоко. Карлайл го усещаше, откриваше го понякога в начина, по който тя го гледаше или докосваше.

Сърната пи достатъчно, отново извърна глава към Карлайл и тръгна към горичката на ястребите. На изток се показаха първите червени лъчи на зората, а преди няколко нощи, притиснал се към гърба на Сузана, той беше сънувал: следобед в Африка, Судан. Едно дете умираше с подут от последната степен на изтощително гладуване корем, покрай отворената му уста на гроздове бяха накацали мухи. Майката, държаща детето в прегръдките си, отпъждаше мухите с ръка, надявайки се, че смъртта ще дойде по-скоро и за детето, и за нея. Но първо за детето. Господи, бъди милостив, прибери първо детето, после мен; детето страда повече.

В съня си Карлайл се впусна в странни пътешествия. Срещна се с космически продуцент на филми, на девет хиляди трилиона километра далеч – разстояние, което светлината изминаваше за хиляда земни години. Съществото от фантазиите на Карлайл беше андроид, надарен с неподозирани способности и с остър интелект, складиран в мозък с диаметър цял метър. То седеше на масивен трон, задържано от онова, което минаваше за атмосфера в неговия самотен свят. Теренът беше равен, толкова идеално равен, че от трона си съществото виждаше на разстояние стотици километри във всички посоки, където нищо не помръдваше.

Към трона му бе прикачено нещо, което хората биха определили като камера и обектив, но с такава мощ и пропорции, че сравняването му с обикновена камера би било огромно подценяване. Камерата беше двеста метра висока и с диаметър четирийсет метра, а шейсетметровите лещи на обектива бяха поставени под прав ъгъл в горната част. Съществото управляваше машината единствено със силата на мисълта си: за каквото или където си помислеше андроидът, в тази посока или към това нещо се завъртаха леко и безшумно тронът и машината с лещите.

Преди векове съществото бе заснело Клеопатра, минаваща през една от провинциите на Египет. Златните гривни проблясваха на слънцето, устните се разтваряха, когато Антоний сведеше глава към нея. Снимката беше изрязана, Антоний беше махнат, образът на Клеопатра – увеличен и поставен до голям портрет на Ева, който съществото проучваше от безброй години.

След хиляда години, през хилядолетието, последвало смъртта на Карлайл Макмилън, мощните лещи може би щяха да съживят делтата на Ганг и Канала в Ява, мъжете и жените, изтеглящи празните си мрежи на някой плаж покрай Индийския океан, детето и майка му в Судан. Малко след тях щеше да се появи облегнат на една ниска пристройка мъж, който посрещаше първите лъчи на настъпващия ден на половин свят разстояние. Камерата щеше да открие бухала, сърната и мъжа, да се насочи и фокусира върху човека, следваща волята на андроида, да увеличи образа, докато той се изпълни само с лицето и очите на мъжа, хванати в пълен детайл.

Андроидът щеше да изследва образите по-късно, да ги коригира, да запази някои и да изтрие останалите, воден от чиста и безстрастна преценка.

Мъжът щеше да отиде в купчината с непотребните образи. В очите му щеше да се чете самосъжаление и съществото щеше да ги сравни с очите на хората, изтеглящи празните си мрежи, с очите на майката и детето, умиращи в Судан. В схемата за преценка на андроида борбата щеше да е от първостепенно значение, самосъжалението – от никакво, дори нещо повече – щеше да е причина за осъждане. Съществото щеше да е наблюдавало от дълго време и може би щеше да си спомни, че преди сто милиона години на мястото, където мъжът клечеше, облегнат на стената на малката си пристройка, не бе имало цветя. Сега човекът имаше диви патици, които политаха на север, когато на земята настъпеше пролет, имаше и цветя, а андроидът щеше да ги е виждал на някой предишен филм и щеше да му се прииска такива цветя да пораснат и покрай неговия трон-камера. Щеше да започне да си мечтае за небеса в края на зимата, през които да прелитат ята диви патици. Но светът на съществото беше студен, тъмен и безплоден, оцветен единствено в нюанси на черното, и само един тъничък жълтеникав лъч от неговото далечно слънце щеше да пада върху андроида и машините му. Самосъжалението не беше уместна емоция, когато стомахът ти е пълен и когато отново ще имаш цветя и диви патици. Андроидът щеше да превърти тези думи в мозъка си, докато сортираше образите и захвърляше този на мъжа настрана. Карлайл се бе събудил – дишаше тежко и се усещаше смазан...