Грей бавно се обърна към листа хартия и го изгледа с ужас. Знаеше, че полковникът може да дава, може и да лишава, и както можеше да дава и лишава, така можеше и да унищожава. Разбира се, че е победен. Напълно победен. Опита се да каже нещо, но отчаянието му бе тъй безгранично, че не успя да отрони ни дума. Затова само кимна с глава и чу Смедли-Тейлър да казва:

— Добре, можеш да смяташ, че си получил чин капитан. Сигурен съм, че моята препоръка и тази на полковник Самсън ще са достатъчни за оставането ти в армията след войната.

Грей осъзна, че излиза от стаята и поема към бараката, че освобождава дежурния полицай, без да го е грижа, че онзи го гледа, сякаш вижда собствената си смърт. Когато остана сам, затвори вратата и седна на леглото в килията. Изведнъж отчаянието го задави и той заплака.

Разсипан.

Смазан.

Сълзи мокреха ръцете и лицето му. Духът му се мяташе в ужас, залюлян на ръба на небитието, а после се зарея в безкрайността…

Когато дойде на себе си, лежеше на носилка, прикрепяна от двама от неговите хора. Отпред куцукаше доктор Кенеди. Разбра, че умира, но му беше все едно. После видя Царя, изправен до пътеката, вперил поглед в него. Забеляза добре лъснатите му обувки, ръба на панталоните, купешката цигара, охраненото му лице. И си спомни, че го чака още една работа. Не можеше да умре сега. Не биваше да умре, докато Царя продължава да ходи с ръб на панталоните, с лъснати обувки и с пълен корем. Нямаше право да умре, преди да го пипне с диаманта. Не, за нищо на света!

— Това раздаване е последно, че ще вземем да изпуснем представлението — каза Смедли-Тейлър.

— Нямам търпение да видя Шон — обади се Джоунс, докато нареждаше картите си. — Две кари — обяви доволен той.

— Дяволски късмет имаш — изруга Селърс. — Две пики.

— Пас.

— И на него късметът му изневерява понякога — леко се подсмихна Смедли-Тейлър. Гранитните му очи бяха приковани в Джоунс. — Днес си се държал доста глупаво.

— Просто лош късмет.

— Лошият късмет не е извинение — отвърна Смедли-Тейлър, изучавайки картите си. — Трябвало е да внимаваш. Проявил си небрежност.

— Казах, че съжалявам. Мислиш, не ми е ясно, че сглупих? Това никога няма да се повтори. Никога. Досега не съм си представял какво значи да изпаднеш в паника.

— Две без коз. — Смедли-Тейлър се усмихна на Селърс. Ще ни стигне за робер. — После отново се обърна към Джоунс: — Дадох препоръка да те замести Самсън. Ти имаш нужда от почивка. Това ще отклони Грей от следата. А, да, сержант Донован ще бъде интендант. — Той се изсмя. — Жалко, че ще трябва да сменим системата, но нищо. Ще намираме някаква работа на Грей, когато използуваме фалшивите теглилки. — Той хвърли поглед на Селърс. — Това ще е твоя грижа.

— Добре.

— А между другото глобих Марлоу една месечна заплата. Той е в твоята барака, нали?

— Да — отвърна Селърс.

— Леко му се размина, но той е добро момче, от добро семейство. Не е като тоя простак Грей. Боже господи, какво нахалство! Да си мисли, че ще го препоръчам за постоянна служба. Армията няма нужда от такава измет. Ще получи постоянна служба само през трупа ми.

— Напълно си прав — мрачно каза Селърс. — Но Марлоу е трябвало да го глобиш с тримесечна заплата. Той може да си го позволи. Оня мръсен американец е омотал в мрежите си целия лагер.

— Засега — изсумтя Смедли-Тейлър и се загледа отново в картите си, като се опита да прикрие направената грешка.

— Да не си му намерил слабото място? — внимателно попита Джоунс. После добави: — Три кари.

— Дявол те взел — изруга Селърс. — Четири пики.

— Пак.

— Шест пики — обади се Смедли-Тейлър.

— Наистина ли си му намерил цаката на американеца? — отново попита Джоунс.

Лицето на полковник Смедли-Тейлър остана безизразно. Той знаеше за пръстена с диаманта и бе чул, че сделката е направена и скоро пръстенът ще смени притежателя си. А когато парите пристигнат в лагера, да, за тогава имаше план добре подготвен план, сигурен, свой план как да ги вземе, затова той само изсумтя, усмихна се тънко и рече, без да се церемони:

— И да съм му я намерил, в никакъв случай не бих ти казал. На тебе не може да ти се има доверие.

Когато той се усмихна, всички останали се усмихнаха с облекчение.

Питър Марлоу и Ларкин се присъединиха към потока мъже, отправили се към летния театър. Прожекторите на сцената вече бяха включени и луната грееше. Театърът събираше две хиляди души. Седалките, разположени ветрилообразно пред сцената, бяха направени от дъски, заковани върху пънове от кокосови палми. Пиесите се играеха най-малко пет пъти, така че всеки в лагера да ги гледа поне веднъж. Билетите се раздаваха чрез жребий и цените винаги бяха високи. Повечето редове бяха вече попълнени. Изключение правеха само най-предните, където обикновено седяха офицерите. Те винаги се настаняваха пред редниците и идваха по-късно. Единствено американците не спазваха това правило.

— Ей, вие двамата — провикна се Царя, искате ли да дойдете при нас? — Той седеше на едно от най-хубавите места — до средната пътека.

— С удоволствие, но нали знаеш… — неловко отвърна Питър Марлоу.

— Ясно. Е, ще се видим после.

Питър Марлоу погледна Ларкин и разбра, че и според него не е редно да не седнеш при приятелите си, щом ти се иска. В същото време обаче не беше редно и да седнеш.

— Искаш ли да останем тук, полковник? — прехвърли той топката, презирайки се за това, което правеше.