— Не си струва труда, лейтенант — промърмори вяло Мастърс. — Японците скоро ще му видят сметката.

— Майната им на японците! — сопна се Грей. — Искам аз да го пипна и да го тикна зад ей тия решетки. А като си получи заслуженото, ще го пратя в Утръм Роуд.

— В Утръм Роуд! — изгледа го с ужас Мастърс.

— А ти къде мислиш?

— Е, разбирам, че искате да го спипате, но все пак… Не бих пожелал това на някого.

— Само там му е мястото на него! И рано или късно ще му помогна да се озове там, защото е крадец и лъжец, и мошеник, и мръсник. Долен кърлеж, който живее от нашата кръв!

Грей стана от стола и се приближи до прозореца на потъналата в зной барака. Отпъди с ръка мухите, които сякаш извираха от дъсчения под, и замижа пред отразения блясък на разпаленото обедно слънце, изгарящо спечената земя.

— Ще отмъстя за всички ни, ей богу!

„Наслука, приятелче — помисли си Мастърс. — Ако въобще някой може да спипа Царя, това си ти. Само ти го мразиш достатъчно.“ Мастърс не понасяше офицери, не понасяше и полицията в лагера. Но най-много презираше Грей, защото той се бе издигнал в чин от прост войник, пък непрекъснато се опитваше да скрие това от другите.

А Грей не бе сам в омразата си. Целият лагер мразеше Царя. Мразеха го заради мускулестото тяло, заради ясния блясък на сините му очи. В този сумрачен свят на полуживи сенки нямаше пълни и охранени, нямаше закръглени и загладени, прилично сложени или здравеняци. Тук се движеха тела, направени сякаш от опната върху кости и сухожилия кожа, а на лицата господстваха само очи. Възрастта и височината — единствено това различаваше мъжете помежду им. И всред всички тях само Царя ядеше като човек, пушеше като човек, сънуваше като човек и приличаше на човек.

— Ей, ти, ефрейтор, ела тук! — извика Грей.

Царя бе усетил присъствието му веднага щом сви иззад ъгъла на затвора, но не, защото виждаше нещо в полумрака на бараката на лагерната полиция. Просто той никога не забравяше, че Грей е човек на навика, а привичките на врага трябва добре да се познават. Затова Царя бе научил за него всичко, което един човек би могъл да знае за друг. Той се отби от пътеката и тръгна към самотната барака, изпъкнала като цирей сред язвите на неугледните постройки наоколо.

— Мен ли викате, сър? — попита Царя с любезна усмивка и козирува. Слънчевите очила скриваха презрението му.

Изправен до прозореца, Грей втренчи поглед в Царя. Острите черти на лицето му не издаваха ненавистта, станала негова същност.

— Къде си тръгнал?

— Прибирам се в бараката… сър — отговори спокойно Царя, но мозъкът му работеше напрегнато; дали не е станал провал, дали някой не е изпял нещо, какво точно знае Грей?

— Откъде имаш тая риза?

Царя бе купил ризата предния ден от един майор, който я бе пазил като очите си цели две години — за черни дни.

Накрая все пак се наложи да я продаде, за да се снабди с храна. Царя обичаше да е спретнат и добре облечен, особено, когато всички останали са в дрипи. Изпитваше удоволствие, че ризата е нова и чиста, че дългите му панталони имат идеален ръб, чорапите ухаят на сапун обувките му са току-що лъснати, а по кепето му няма ни петънце.

Стори му се смешно, че Грей е почти гол в своите къси панталони, целите в кръпки, с дървените налъми и с позеленяла от мръсотия танкистка барета.

— Купих я — каза Царя. — Преди доста време. Това поне още не е забранено, нали? Нито в лагера, нито никъде… сър.

Грей не пропусна да забележи подигравателната нотка на последната дума.

— Добре, ефрейтор. Хайде вътре!

— Защо?

— Ей, тъй, да си побъбрим! — саркастично отвърна. Царя овладя гнева си, изкачи се по стъпалата, прекрачи прага и застана до масата.

— Сега какво… сър?

— Обърни си джобовете.

— Защо?

— Прави, каквото ти се казва. Знаеш, че имам право да те претърсвам по всяко време — не успя да сдържи омразата си Грей. — Дори собственият ти командир се съгласи.

— Да, след като настояхте.

— И има защо. Обърни си джобовете!

Царя се подчини с досада. В края на краищата нямаше какво да крие. Носна кърпа, гребен, портфейл, пакет фабрични цигари, табакерата, пълна с необработен явански тютюн, оризови цигарени хартийки, кибрит. Грей провери дали Царя е изпразнил всички джобове и отвори портфейла. Вътре имаше петнадесет американски и почти четиристотин сингапурски долара.

— Откъде имаш толкова пари? — рязко попита той, а потта както винаги се стичаше по челото му.