— Ех, да можех и аз отново да съм млад. Той извади малкото радио изпод леглото.

— Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.

Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.

— А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.

— Не искам нищо. Отнеси го със себе си.

Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше — триста микрофарада.

„Какво да правя сега? — запита се той. — Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“

— Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.

— Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.

— Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.

— Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.

— Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.

— Ти си по-мъдър от годините си.

Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.

— Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?

— Не. Отивай да лягаш.

Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.

— Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.

— Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество — отвърна Питър Марлоу. — Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“

— Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.

Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.

— Тук течения няма, но понякога се появяват акули — предупреди го старият малаец.

— Ще внимавам.

— Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.

— Ще внимавам.

Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ — помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.

Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора — мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.

След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно — водата стигаше до шията му — и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото й. Тя гледаше към морето.

Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото й.

Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата й черна коса я скриваше почти изпяло, но тя я отметна така, че да милва гърба й, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.

Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.

„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.