Питър Марлоу изведнъж се почувствува самотен и усети, че го обзема страх. „Боже мой, какво е намислил? Къде отива? Ами ако закъснее? Ако не се върне? Ако в селото дойде някой японец? Ако ме остави да се оправям сам? Дали да не отида да го потърся? Ако не се приберем до сутринта, ще решат, че сме избягали, и тогава наистина ще трябва да си плюем на петите — Но къде ще идем? Може би Чен Сан ще ни помогне? Твърде опасно е! Той къде ли живее? Ще можем ли да стигнем до пристанището и да намерим лодка? Или ще е по-добре да се свържем с партизаните, за които съм чувал, че действат наоколо? Я се вземи в ръце, Марлоу! Какво си се разтреперил! Да не си бебе!“ Обуздавайки тревогата си, той зачака. После внезапно се сети за разделителния кондензатор от триста микрофарада.

— Табе, туан — усмихна се Касе на Царя.

— Табе, Касе!

— Искаш храна, да?

Той поклати глава и я притегли към себе си, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се изправи на пръсти, за да го прегърне. Косата й — крило от черно злато — се спускаше до кръста.

— Много време — рече тя, стоплена от докосването му.

— Много време наистина — отвърна й той. — Липсвах ли ти?

— Да — засмя се тя.

— Оня дойде ли?

Тя поклати глава.

— Не харесва аз това, туан. Опасно.

— Всичко е опасно.

Чуха се стъпки и не след дълго по вратата плъзна сянка. В следващия миг тя се отвори и в стаята влезе дребен мургав китаец. Беше по саронг и носеше индийски сандали. Усмихна се и оголи развалени почернели зъби. На гърба си имаше късо бойно мачете в ножница. Царя забеляза, че ножницата е добре смазана. Колко му е да измъкнеш едно такова мачете и да отсечеш нечия глава — замахваш, и толкоз. От пояса му стърчеше револвер.

Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.

— Табе. Говориш ли английски? — попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.

— Защо искаш говори с нас?

— Искам да видя дали не може да сключим една сделка.

Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.

— Излез, Касе — рече Царя.

Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.

— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

— Искаш ли да правим сделка? Да или не?

— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

— Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

— Мога вземе жена сега.

„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.

— Как разбере японци убиват пленници?

— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

— Как разбере ти платиш?

— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

— Не разбира.

— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

— Колко хора?

— Трийсет.

— Много.

— Колко можете?

— Десет. Но цена пет хиляди.

— Много е.

Китаецът сви рамене.

— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.

— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

— Ако не, все едно умирате.

— Можете ли да дадете поне сигнал?

— Не сигнал.

„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

— Може командир каже да, може не.

— Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.