— Така по бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си ала кайзер Вилхелм.

— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.

— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?

— Не, с Питър.

— А, той все ми цака асата.

— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.

— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.

— Mahlu.

— Две пики — смело обяви Ларкин.

Анонсът продължи бурно и разпалено.

Късно същата нощ Ларкин почука на вратата на една от бетонните постройки.

— Да? — обади се Смедли-Тейлър и впи очи в тъмнината.

— Извинявайте, че ви безпокоя, сър.

— А, здравейте, Ларкин. Нещо лошо ли се е случило?

Винаги се случваше нещо лошо. „Какво има пак?“ — чудеше се той, докато се измъкваше от леглото.

— Не, сър. — Ларкин старателно се огледа дали няма някой наблизо. После каза тихо, но отчетливо: — Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Манила е освободена. Янките са дебаркирали на Корегидор и на Иво Джима.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър.

— Кой… — Смедли-Тейлър замълча. — Не, не искам да знам нищо. Седнете, полковник — тихо рече той. — Абсолютно ли сте сигурен?

— Да, сър.

— Мога да ти кажа само едно — рече старецът с мрачен шепот, — не съм в състояние да помогна с нищо, ако ви хванат с…, ако ви хванат. — Дори не искаше да произнесе думата „радио“. — Не желая да знам нищо повече. — Сянка от усмивка прекоси каменното му лице и го смекчи. — Само ви моля да го пазите като очите си и да ми съобщавате незабавно, щом научите нещо.

— Разбира се, сър. Ние смятаме…

— Нищо не желая да знам. Само новините — Смедли-Тейлър тъжно го потупа по рамото. — Съжалявам.

— Така е по-добре, сър.

Ларкин бе доволен, че полковникът не поиска да узнае плана им. Бяха решили всеки да предава вестите само на двама души: Ларкин — на Смедли-Тейлър и на Гейвин Рос, Мак — на майор Тули и на лейтенант Бозли — и двамата негови близки приятели, а Питър на Царя и отец Доновън, католическия свещеник. Те на свой ред щяха да ги споделят с други двама, на които могат да се доверят, и така нататък. Добър план, мислеше си Ларкин. Правилно постъпи Питър, като не ни каза откъде е кондензаторът. Бива си го това момче.

Късно през нощта, когато Питър Марлоу се върна в бараката си от обичайното посещение при Царя, Юърт все още лежеше буден. Той промуши глава изпод мрежата и развълнувано прошепна:

— Питър, чу ли новините?

— Какви новини?

— Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Янките са дебаркирали на Иво Джима и на Корегидор.

Питър Марлоу усети как сърцето му се сви от ужас. „Боже господи, толкова ли бързо се разчу!“

— Слухове, Юърт, нищо повече!

— Не са слухове, Питър. В лагера има ново радио, чиста истина. Страхотно, нали? А, забравих най-хубавото янките са освободили Манила. Скоро ще дойдат и тука, няма начин.

— Докато не ги видя с очите си, няма да повярвам. „Може би трябваше да кажем само на Смедли-Тейлър — мислеше си Питър Марлоу, докато си лягаше. — Щом като дори и Юърт знае, положението става опасно.“ Заслуша се напрегнато в нощния пулс на лагера. Възбудата в Чанги растеше почти осезаемо. Пленниците научаваха, че отново са във връзка със света.

Застанал мирно пред вбесения генерал, Йошима чувстваше, че коленете му се подкосяват от страх.

— Тъп, некадърен глупак! — крещеше генералът. Йошима се приготви за удара, който щеше да последва и той наистина дойде — с отворена длан през лицето.

— Намери радиото или ще те разжалвам! Прехвърлянето на фронта се отменя. Свободен си!

Йошима стегнато отдаде чест и поклонът му бе израз на върховно покорство. Излезе от кабинета на генерала, благодарен, че се отърва толкова лесно. „Дяволите да ги вземат тези нагли пленници!“ В караулното той строи хората си, руга ги и ги би през лицето, докато не го заболя ръката. На свой ред сержантите биха ефрейторите, те — редниците, а редниците — корейците. Заповедта бе ясна: „Намерете радиото или…“ През следващите пет дни не се случи нищо. После охраната се развилня из лагера и направо го разсипа. Но въпреки това не намериха нищо. Доносникът им още не беше разбрал къде е радиото. Единственият резултат бе, че обявеното възстановяване на дажбите беше отменено. Лагерът отново зачака да се изнижат мъчително дългите дни, станали още по-дълги от липсата на храна. Но сега поне бяха сигурни, че ще научават новини. Не слухове, а новини. А те бяха повече от добри — войната в Европа отиваше към своя край.

И все пак над пленниците тегнеше неизвестността. Малцина само разполагаха със запаси от храна. Пък и добрите новини си имаха лоша страна. Ако войната в Европа свършеше, в района на Тихия океан щяха да се прехвърлят повече войски. След време ще последва офанзива срещу японските острови, а тя неизбежно ще доведе охраната на лагера до бяс. Изтребление! Никой не си правеше илюзии — това щеше да е участта на Чанги.

Питър Марлоу бе тръгнал към кокошарниците, а манерката се полюшваше на бедрото му. Тримата бяха решили, че ще е най-добре по възможност да не се разделят с манерките. За всеки случай, ако пак има проверка. Беше в добро настроение. Парите от сделката с часовника отдавна бяха свършили, но Царя им бе дал и тютюн като аванс за следващите. „Боже мой, какъв човек! — мислеше си той. — Ако не беше Царя, Мак, Ларкин и аз щяхме да гладуваме като останалите.“