Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.

— Благодаря — рече Дейвън.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря!

— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.

Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.

Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.

Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.

— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.

Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.

После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.

Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.

От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.

На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.

Мак се прозя.

— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.

— Добре.

Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.

Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.

Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:

— Какво има?

Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.

— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка. Е мамицата му!

Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.

— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!

— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.

Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.

— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.