— Виждаш ли го? — попита той Горт.

— Да, татко.

— Ще слезна долу. Ако случайно потопиш някоя друга лорча, ще бъде лошо, ужасно лошо.

— На борда ли е среброто?

— Сребро ли, Горт? — Брок се престори на учуден. — Не зная за какво говориш. — После понижи глас: — Извикай ме, ако ти потрябвам. — Но никакви топове, освен ако той стреля по нас. Няма да действаме като пирати. Вече имаме много врагове, които ще се радват да ни обявят за пирати.

— Бъди спокоен, татко — каза Горт.

В продължение на три часа Струан влизаше и излизаше от общия поток на корабите, връщаше се назад, после отново сменяше курса, минаваше в опасна близост до бреговете, като винаги се стремеше да има кораб между него и лорчата на Брок, която неотклонно го следваше по петите. Тъкмо излезнаха от южния канал, като заобиколиха малкия остров, и отново се шмугнаха в главното корито на реката. Знаеха, че там ще има повече място за маневри, но това щеше да даде на Брок още по-голямо предимство.

В южния канал Брок имаше възможност да се отдалечи по посока на вятъра, а после да нападне откъм подветрената страна. Струан нямаше да разполага с достатъчно вятър, за да обърне кораба, и щеше да получи залп под прав или под остър ъгъл или страничен удар с желязната сонда щеше да го изкоруби и прати на дъното. Тъй като топовете бяха закрепени неподвижно на носа и на кърмата, той не можеше да ги премести до средата на палубата и да осигури надеждна защита. Щеше да бъде съвсем различно, ако неговият собствен екипаж беше тук. Струан щеше да преустанови движението на кораба, сигурен, че хората му ще използват оръжията си, за да спрат приближаващата атака. Но той нямаше доверие в китайците и в старинните китайски мускети, които изглеждаха готови да избухнат при първото дръпване на спусъка. Брок също беше прав. Ако противникът му стреляше пръв в тъмнината, той щеше да отвърне на изстрела. Един умел залп — и той хвръкваше във въздуха.

За стотен път Струан погледна небето. Нуждаеше се отчаяно от внезапна буря или дъжд, от облаци, които да скрият луната. Но нямаше никакви признаци да завали или поне да се заоблачи.

Той се вгледа в тъмнината отзад и видя, че лорчата бързо ги настига. Беше на сто ярда от кърмата и се приближаваше към наветрената страна, като напредваше по-бързо от тях.

Струан започна да мисли трескаво дано му хрумне някакъв план. Знаеше, че може лесно да избяга, ако изхвърли среброто зад борда, при което корабът щеше да олекне. Една миля напред реката отново се разклоняваше пред остров Уампоа. Щеше да е в по-голяма безопасност и можеше да избегне тарана, ако тръгнеше по северния ръкав. Но нямаше да може да се отдалечи на голямо разстояние, да преплава цялото протежение на Уампоа, а после да го заобиколи и да се срещне с „Чайна клауд“ далеч в южния край. Така че беше принуден да използва южния канал.

Не виждаше начин да се измъкне от клопката. След два или три часа щеше да се зазори и с него беше свършено. Трябваше някак да избяга в тъмнината и да се скрие, а после да се промъкне към мястото на срещата. Но как?

Далеч в мрака прозираше разклонението на реката, която обгръщаше остров Уампоа подобно на блестящ сребърен пояс. Струан забеляза А Гип на мостика. Тя го повика с пръст. Далеч зад кърмата се виждаше лорчата на Брок, която напредваше все откъм наветрената страна и беше готова да литне пред вятъра, ако Струан завиеше в южния ръкав. Ако тръгнеше по северния, Брок щеше отново да се окаже в по-изгодна позиция.

Той посочи една малка пагода на южния бряг и направи знак на кормчията да завие нататък.

— Разбира?

— Разбира, маса.

— Трябва да разбере добре! — Струан прокара пръст по гърлото си, после слезе бързо долу.

Мей-мей се чувстваше много зле. Ужасно й се гадеше от вонята на риба, спарения въздух в каютата и клатушкането на кораба. Но все още стискаше мускета. Струан я вдигна на ръце и я понесе навън.

— Не — възрази немощно Мей-мей. — Повиках тебе зарад А Гип.

— Защо заради нея?

— Изпратила нея тайно горе. Да слуша екипаж. — Мей-мей спря да говори, задавена от спазъм, и когато той премина, продължи: — Тя чула човек да говори с друг човек. Те говорили за сребро. Аз мисля, те знаят всички.

— Да — отвърна Струан, — сигурен съм, че знаят. — После потупа А Гип по рамото. — Ти получиш много голяма заплата скоро, кен.

— Айейа, за какво заплата? — възрази А Гип.

— Брок все още по наши пети? — попита Мей-мей.

— Да.

— Може светкавица да удари него.

— Може. А Гип, направи на мис супа! Сави? Супа! А Гип поклати глава:

— Супа — не. Чай-а по-добър.

— Супа!

— Чай-а!

— Ох, няма значение — отстъпи Струан, подразнен, защото знаеше, че колкото да повтаря „супа“, винаги най-накрая щеше да бъде чай.

Той изнесе Мей-мей на палубата и я постави да седне върху буре с барут. Уанг, кормчията и екипажът не погледнаха към нея. Но Струан бе сигурен, че те чувстват остро присъствието й и това усилва напрежението на кораба. После си спомни нейните думи за светкавицата и това веднага породи план. Притеснението го напусна и той се засмя гръмогласно:

— За какво ха-ха, айейа?

Мей-мей вдишваше дълбоко въздух и стомахът й започна постепенно да се успокоява.

— Намислих начин да справим с Едноок маса — отговори Струан. — Айейа, Уанг. Ела насам. — После подаде на Мей-мей един пищов. — Щом дойде човек наблизо, ти — бум-бум, сави?

— Сави, маса.

Струан направи знак на Уанг да го последва. Стъпваше леко по палубата и китайските моряци се отдръпваха, за да му сторят път. Спря се за малко до бака да се увери още веднъж, че лорчата на Брок е далеч, и бързо слезе под палубата. Уанг го следваше по петите. Жилищното отделение се състоеше от една-единствена, широка колкото целия кораб каюта, с койки, наредени по протежение на двете й страни. Под скарата на един открит люк имаше грубо зидано огнище и над дървените въглища висеше лъскаво котле. Наблизо се валяха купчинки треви и сушени гъби, суха и прясна риба, свежи зеленчуци, чувал с ориз и най-различни видове пръстени съдове.