— Да бе, няма майтап. — Поех чипа. — На твое място и аз бих си плюл на петите. Преди да излезеш, затвори плътно всички информационни връзки с манастира, а после викни добър екип вирусочистачи. Доколкото видях, пазителите ви не са на ниво.

Сирените наоколо виеха като купонджии, надрусани с тетрамет. Монахът тръсна глава, сякаш за да прогони шума.

— Не. Ако това е изпитание, ще го посрещнем достойно, като Отрицатели. Няма да изоставим своите братя.

— Или сестри. Е, както искаш, много е благородно. Но лично аз смятам, че когото и да пратите в манастира, ще излезе с остъргано до костите подсъзнание. Отчаяно ви трябва помощ от реалния свят.

Монахът се вторачи в мен.

— Не разбираш — изкрещя той. — Там е нашето царство, не в плътта. Там е съдбата на човешкия род, в Свръхзареждането. Там сме най-силни, ще победим.

Вдигнах ръце.

— Добре — викнах аз. — Чудесно. Обади ми се как е минало. Джак, Сиера, оставете тия идиоти да се самоубиват и дайте да бягаме час по-скоро.

Оставихме ги в залата за прехвърляне. За последно видях как монахът ляга на една от кушетките и гледа право нагоре, докато монахинята му слага електродите. Лицето му лъщеше от пот, но бе застинало в изражение на върховно блаженство и твърда решимост.

Навън, на Китогръб и Девета мекото следобедно слънце обливаше стените на манастира с топли оранжеви лъчи, а откъм Пролива долитаха шумовете на водния транспорт и соленият дъх на море. Лек западен вятър подмяташе из канавките прах и изсъхнали спори на дъждоврът. Пред нас две деца търчаха по улицата подир миниатюрна играчка-каракури, имитирайки звуците на стрелба. Овен тях наоколо нямаше жива душа и нищо не подсказваше каква битка се вихри в машинното сърце на Отрицателската виртуална среда. Спокойно можех да си представя, че съм сънувал всичко.

Но докато се отдалечавахме, напрегнатата ми докрай неврохимия все още долавяше далечния вой на стари сирени като глухо, немощно предупреждение какви сили се надигат и какъв хаос се готви.

Харлановден.

Или по-точно неговото навечерие — строго погледнато, празниците щяха да почнат едва след полунощ, а дотогава имаше още цели четири часа. Но дори и толкова рано, докато сетните лъчи на залеза още тлееха по западния небосклон, подготовката беше отдавна в разгара си. Из центровете на Ню Канагава и Данчи сигурно вече буйстваха холографски зрелища и маскаради, а баровете сервираха на специални празнични цени с държавни субсидии. Една от тайните на успешната тирания е да знаеш кога и как да отпуснеш каишката на поданиците, а в това отношение Първите фамилии бяха ненадминати майстори. Дори и тези, които ги ненавиждаха, трябваше да признаят, че стигне ли се до улични празненства, няма по-добри от Харлан и роднините му.

Долу в Тадаймако царуваше по-спокойно, но все пак празнично настроение. Работата в търговското пристанище бе спряла около пладне и сега групички пристанищни работници седяха по надстройките на товарните кораби, прехвърляха от ръка на ръка лули и бутилки и се озъртаха с очакване към небето. На повечето яхти в спортното пристанище също купонясваха, тук-там веселбата се прехвърляше и към кейовете. От всички страни гърмеше шарена музикална смес, а с напредването на вечерта заблестяха палубите и мачтите, напръскани с илуминиев прах в зелено и розово. Отнесен от вятъра прах мъждукаше по водата между корпусите.

На две яхти от тримарана, който се канехме да откраднем, някаква руса хубавица с оскъдни дрешки замаяно ми помаха с ръка. Предпазливо надигнах за поздрав пурата „Еркесеш“ (също крадена), като се надявах тя да не приеме това за покана на борда. Иса бе пуснала долу в салона музика, за която се кълнеше, че е последен писък на модата, но това бе само прикритие. Под звуците на мелодията не ставаше нищо друго освен проникване в бордовата охранителна система на тримарана „Островитянин“. Неканените гости, желаещи да се включат в купона, щяха да срещнат дулото на шрапнелен пистолет „Калашников“ в ръцете на Сиера Трес или Джак Бразил.

Тръснах пепелта от пурата и тръгнах към креслата на кърмата, опитвайки да изглеждам на мястото си. Из стомаха ми се процеждаше смътно напрежение, малко по-настоятелно, отколкото изпитвах обикновено пред акция. Не ми трябваше много фантазия, за да разбера защо. По лявата ми ръка пълзеше въображаема болка.

Адски не ми се щеше да изкачвам Рилските зъбери.

Вечно тоя скапан късмет. Целият град празнува, а аз цяла нощ ще се катеря по двеста метра отвесна скала.

— Здрасти.

Озърнах се и видях откъм кея да ми се усмихва лъчезарно блондинката с оскъдните дрешки. Леко залиташе върху прекалено високите си токчета.

— Привет — предпазливо отвърнах аз.

— Нещо не ми е познато лицето ви — заяви тя с пиянска прямота. — Ако бях виждала тоя разкошен корпус, щях да го запомня. Обикновено не хвърляте котва тук, нали?

— Да, права сте. — Потупах с длан перилата. — За пръв път сме в Милспорт. Пристигнахме едва преди два дни.

Казвах чистата истина, поне що се отнася до „Островитянин“ и истинските му собственици. Те бяха две заможни семейства от Охридските острови, забогатели от държавна разпродажба на местни навигационни системи, и идваха в Милспорт за пръв път от десетилетия. Идеален избор, който Иса измъкна от пристанищната база данни заедно с всичко друго, необходимо, за да проникнем на борда на трийсетметровия тримаран. В момента и двете семейства лежаха безчувствени в един хотел в Тадаймако, и двама ентусиазирани млади революционери от свитата на Бразил имаха грижата да си останат в същото състояние през близките два дни. Сред хаоса на празненствата едва ли някой щеше да се сети за тях.