Свих рамене.

— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.

Тя се поусмихна.

— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?

— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.

Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.

— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.

— Знам какво ме попита, Вирджиния.

— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?

— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.

Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.

— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?

— Санкция IV, това стана с мен.

— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?

— Ти не беше там.

Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.

Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.

— Извинявай — каза накрая тя.

— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?

Устата й леко трепна.

— Както виждам, все още я цитираш.

— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?

— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.

— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.

Тя стрелна поглед към мен.

— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.

— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?

— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…

— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.

— Наистина ли?

— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?

Тя въздъхна.

— Да. Не излезе.

— Говори ли ти се за това?

— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.

Свих рамене.

— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.

Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.

— На духовит ли се правиш, мама му стара?

— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…

— Млъквай, Так.

Емисарският корпус никога не си е падал по традиционните командни модели, поне както ги разбират повечето хора. Но навикът, убеждението, че си струва да слушам преподавателите, трудно се преодоляваше. А когато чувствата ти са равностойни на…

Е, няма значение.

Млъкнах. Заслушах се в прибоя.

По някое време откъм къщата се разнесоха ръждиви ноти на саксофон. Вирджиния Видаура стана, засенчи очи и погледна назад. Лицето й бе поомекнало. За разлика от повечето сърфистки свърталища, които видях предната вечер, Бразил живееше в истинска къща, а не в надувна барака. Гредите от огледално дърво блестяха в разгарящата се светлина като огромни кинжали. Обветрените стени между тях предлагаха на погледа успокояващи сиви и белезникави оттенъци, но прозорците на четирите етажа откъм морето хвърляха към нас ярки отблясъци.